Това се случва непрекъснато. Случайни облаци прах и газ колапсират в звезди; големите звезди експлодират и се превръщат в свръхнови; нови звезди и планети се образуват от остатъците от свръхновата — появява се животът — появява се разумът — появяват се часовникарите и ви изработват часовници. Дезорганизираната материя се превръща в организирана и по този начин върху ентропията е упражнено насилие. Така ли е?
Отново не.
Никъде в теорията на ентропията не е казано, че дадена част от системата не може да стане временно високоорганизирана; важното е, че цялата система с течение на времето трябва да става все по-неорганизирана. А цялата система — ако вярвате на теориите за вселените-бебета и другите бръщолевения на Хокинг — е много голяма, наистина.
Това е пример за теоремата на Траймън.
Сам Траймън бил учен от Принстън, чиято най-известна теорема гласи: „Невъзможните неща обикновено не се случват“.
Но някои неща, които ни се иска да смятаме за невъзможни, всъщност се случват от време на време, а понякога се сблъскваме дори с изключения от закона за ентропията.
Например теоремата на Бел.
Джон Стюарт Бел твърди, че в квантовата вселена няма чисто локални ефекти. Всеки електрон, независимо къде се намира, е свързан с всеки друг. Или както го описва Ник Хърбърт в космологичния модел на теоремата на Бел, „невидимото поле информира електрона за промените в околната среда в суперлуминално време на реакция“. Което означава, че ограничението на скоростта на Айнщайн е неприложимо в квантовата вселена по отношение на информацията.
Уплашихте ли се? Тогава да продължим. Ако искате истинско изключение от законите за ентропията — и почти всичко останало, — спомнете си за суперсилата, за която говорихме преди известно време. Тя е в състояние да наруши всеки закон, за който се сещате. И защо не? Тя е свръхсила. Ентропията не означава нищо за нея. Суперсилата е в състояние да направи всичко, както си спомняте, дори да обърне потока на ентропията. Дори да извърши пътуване във времето. Теоремата на Бел ви дава основание да постулирате, че някакъв уред, или човек, намиращ се някъде, може да осъществи мигновен контакт с всичко останало… а суперсилата ви дава възможност да бъдете в контакт с всякога.
А айодите, които добре знаеха за целостта на всичко, продължаваха да пеят. С песента си посрещнаха онзи от тях, който бе заминал, но повече нямаше да ги напуска, и радостните песни звучаха на фона на техните, а жестоките и враждебни песнички на онези другите не се чуваха вече.
19.
Навремето светът бе имал значение за капитан Франсис Крейк, но това бе много отдавна. Сега светът му се бе обърнал надолу с главата и представляваше една непонятна бъркотия от роботи убийци, извънземни същества, вселили се в тялото на кроткия тавър, и кораби, които правеха неща, каквито бе сигурен, че никакъв кораб не е в състояние да направи. Единственото спасение от пълното полудяване той намираше пред пулта за управление… и това, че се канеше да вкара „Златната кошута“ в сърцето на един проход на дървояд, бе показателно за цялото безумие на борда.
Бе заповядал на Малкия да заеме мястото на втория пулт. Той беше изключително развълнуван от неочакваната надежда и просто не го свърташе на едно място — непрекъснато си мърмореше нещо и транспозерът му час по час излъчваше откъслечни фрази за планетата на Майката и смъртта на Големия Брат. С пилотирането и навигацията нямаха никакви проблеми. Флотилията на Ш’шрейн се бе подредила във формата на мишена, и Крейк се носеше право към проблясващата десятка в центъра й.
Преходите през тунелите на дървояди бяха вече нещо обичайно за тях. Крейк дълбоко си пое въздух, когато от другата страна на прохода видя нормално небе — звезди и далечни галактики, нищо заплашително, нищо странно и неочаквано. Той се облегна назад и най-после си отдъхна.
Озърна се и махна на Дейзи Фей.
— Поеми пулта — заповяда той. — Ще отида да накарам Сю-линг да поспи.
Малкия бързо извъртя очи към Франсис Крейк.
— Смени и мен, капитане — помоли той. — Трябва да преместя тленните останки на Големия Брат на подходящо място.
— Добре. Марко!
Когато човекът робот зае мястото на Костенурката на втория пулт, Крейк се обърна към Муун Бъндиран.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се, капитане — отвърна тя с повишено настроение, понеже тавърът й отново си бе същият.
Естествено, тя го взе със себе си в операционната. Не искаше да го оставя сам, макар да не бе никак лесно да го събуди. Задълженията на Трейл като гостоприемник на съществото, което се бе вселило в тялото му, бяха изчерпали силите му. Искаше му се единствено да яде и да спи, сгушен в краката на Муун Бъндиран.