— Това са оръжия! — възкликна Крейк. — Те са въоръжени!
— Да, въоръжени са — повтори като ехо Малкия. — Капитан Крейк, разбираш ли какво означава това? Нито един кораб на Братството не е носил оръжия от края на войната със Ш’шрейн! Ние сме във времето преди нашествието на Ш’шрейн!
Това безспорно беше вярно, макар да звучеше фантастично. Не липсваха и други доказателства. Самият факт, че трябваше да кацат направо на повърхността на планетата, говореше достатъчно красноречиво, че са пристигнали далеч по-рано от изчисленото, тъй като всеки знаеше, че на планетата на Майката от незапомнени времена има космическа стълба. Въпросът бе защо? С част от съзнанието си Крейк търсеше отговор на този въпрос, докато другата беше заета с манипулациите по навлизането на разузнавателния апарат в атмосферата на планетата. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме, че „Златната кошута“ всъщност е извършила пътуване във времето, като най-напред бе навлязла в собствената им вселена в един твърде ранен период от историята и после е обикаляла със скоростта на светлината, докато са наближили настоящия момент. Звучеше налудничаво, но беше вярно. В такъв случай защо тогава не им достигат години? Хиляди години? Той погледна тавъра, който мъркаше доволно до Муун Бъндиран.
— Трейл казва, че всичко е наред, Франсис — прошепна девойката.
Макар и силно обезпокоен, Крейк изхвърли тези мрачни мисли от главата си.
Във всеки случай, наложи се да употреби всичките си умения, за да предпази кораба от прекомерната турбулентност. Апаратът се накланяше и подскачаше, коланите се впиваха болезнено в телата им, а Малкия грачеше недоволно.
— Имаш ли проблеми, капитан Крейк? — попита Костенурката. — Да те сменя ли?
— В никакъв случай — отряза го Крейк.
Муун докосна рамото му изотзад.
— Според мен се справяш отлично, Франсис — каза тя.
— Всичко ще бъде наред, когато кацнем. Трейл казва така.
— Радвам се да го чуя — измърмори той.
Наистина, тавърът изглеждаше напълно спокоен, опасан с предпазния колан до господарката си. Очите му излъчваха увереност, а по рогата му се гонеха всички цветове на дъгата. Очевидно се бе възстановил напълно от ужасното изпитание. С малко повече сън и храна се бе оправил. Но не беше така с другите от екипажа на „Златната кошута“; Крейк се чудеше дали някога неговият свят отново ще бъде нормален.
Макар всъщност вече да не изгаряше от желание да се връща пак към онова „нормално“, лишено от смисъл съществуване, което бе водил откак Костенурките го бяха извадили от Коралово море. Проблемът беше там, помисли си примирено той, че желанията му бяха непостижими. Бе се примирил с факта, че случилото се между него и Сю-линг Куонг е приключено и никога вече няма да се повтори… но примирението не означаваше доволство от съдбата. В сърцето му все още имаше една жадуваща за любов празнина.
После корабът с рев се вряза в по-разредените слоеве на атмосферата и Крейк нямаше време да мисли за друго, освен за пилотирането.
— Престани! — извика той, когато Малкия го задърпа с ноктестата си лапа, за да му покаже някаква планинска верига близо до един от полюсите.
Силно турбулентната атмосфера ги раздрусваше здраво, но това си имаше и добрата страна. Охранителните кораби не бяха в състояние да поддържат тяхната скорост в тези трудни условия и изостанаха далеч назад.
Крейк наруга Малкия, за да го накара да млъкне. Той отлично знаеше къде трябва да се приземи. Гмурна кораба рязко надолу, после изравни, ускори и се понесе към точката за кацане на ръба на северната ледена шапка. Костенурката проточи кожестия си врат и с едното си око загледа навън, а другото насочи назад, за да види дали ескортиращите кораби ги следват.
— Ето! — изграчи той и посочи с лапа. — Равнината точно преди леда!
— Знам — процеди през зъби Крейк, борейки се с лостовете за управление.
Това не беше най-добрия начин за приземяване. Обикновено първо обикаляш на ниска орбита около планетата, докато намериш най-подходящото място, после се спускаш към повърхността в плавна спирала — около половината планета, ако е необходимо. Да, но обикновено по петите не те следват въоръжени кораби.
Крейк погледна екрана и изруга.
— Там няма нищо — изръмжа той. — Къде са ви градовете?
Дори в този напрегнат момент Малкия успя да се престори на възмутен.
— Братството предпочита да не се тълпи в градове — изкряка той и гушата му почервеня. — Изпълнявай нарежданията ми! Приземи този апарат!
Крейк отново изруга — за кой ли път вече през последните минути — и имаше основателна причина за това, тъй като работата му се усложняваше. На планетата духаха силни ветрове, отвсякъде стърчаха скалисти върхове, а и колкото повече се снижаваха, толкова по-силно се мятаха на всички страни. Единствено благодарение на стегнатия предпазен колан още не бе излетял от пилотската седалка. В прозореца зърна отражението на позеленялото лице на Муун Бъндиран, която точно в този миг сложи ръка пред устата си.