— Какво… какво й направи Трейл?
— Просто й даде да разбере, че Малкия говори истината — отвърна спокойно Муун Бъндиран. — Казвах ти, че няма за какво да се тревожиш. Трейл никога не ме е разочаровал.
Крейк я гледаше и не вярваше; гледаше и не вярваше, когато излязоха в голата, студена равнина и Костенурките се разпръснаха пред тях; гледаше и не вярваше, когато стигнаха до кораба си и нимфата изсъска на мъжкарите да се махат; гледаше и не вярваше, когато тя ги последва вътре и заповяда на Малкия да затвори люка. Тогава Муун му каза разтревожено:
— Побързай, Франсис, моля те! Да се махаме оттук, преди да им е хрумнало нещо друго!
В благозвучните песни на айодите има цели фрази и мелодии от безброй други песни и безброй други певци. Песните на Айнщайн, Мах и Бор се смесват с техните собствени, без да бъдат смятани за налудничави. Същото е и с песните на Дирак и Шрьодингер, Нютон и Аристотел, Хъбъл и Хигс, Чандрасекар и Анаксагор, Фуко и Фейнмън, Коулмън и Картър, Клайн и Калуца, Гот и Гут, Планк и Питагор, Болтсмън, Уийлър, Алварес, Едингтън, Максуел… само айодите познават всички певци, защото техният брой, както и самите айоди, е безкраен. Има още безброй други, познати на земните певци, както и безброй други непознати за тях, и безброй безброй, които ще останат неизвестни, додето не настъпи онова безвременно време, когато всички песни и всички певци пеят заедно…
И всичките песни галят ухото.
21.
Двадесет и четири часа от началото на полета им към Земята Франсис Крейк почти насън направи откритие. Откритието бе, че във въздуха на вълновия кораб „Златната кошута“ витае нещо ново и странно.
Откритието озадачи Франсис Крейк. То просто не му даваше мира и той се помъчи да разбере какво точно се е случило, докато изслушваше доклада на усмихващата се Сю-линг Куонг за бързото подобряване на състоянието на нейния пациент; докато гледаше как Муун Бъндиран с щастливо лице потупва и гали своя многообичан (и необикновен) тавър; докато наблюдаваше Малкия, който възторжено подтичваше след нимфата, развеждайки я из целия удивителен космически кораб; докато слушаше как ухиленият Марко Рамос и сияещата Дейзи Фей Макуин си приказват за невероятните истории, които ще има да разправят на земните човеци, когато се върнат. Всички изглеждаха променени и… хм, така щастливи.
Когато Крейк осъзна това, той скочи и запримигва от изненада. Ами че да! Как е могъл да не се сети досега! Нещо ново и различно витаеше около всички тях и името на новото чувство, владеещо кораба, беше просто радост.
Онова, което го стресна най-силно, бе фактът, че непознатото чувство е започнало да обзема и него.
Не беше чудно, че не можа да разпознае радостта отведнъж. Тя бе липсвала в живота му толкова дълго време. Малко бе радостта над Южния Пасифик, още по-малко, когато го разпитваха Костенурките и почти никаква през всичките години, когато работеше за тях като пилот на вълнов кораб. Наистина, имаше и един кратък, сладък и щастлив миг със Сю-линг Куонг… Но той бе отлетял почти преди да е започнал.
Крейк се бе примирил. Беше прекрасен спомен, но само спомен. Знаеше, че Сю-линг ще отдаде любовта си на този, на когото сама решеше. Крейк дори намери сили да сподели възторга й, когато Сорк/Кайри, или Кайри/Сорк, най-после отвори очи и я погледна. Но само за миг; вярно че тези очи бяха кривогледи и той едва позна угриженото лице на Сю-линг, когато тя се наведе над него. Въпреки всичко събитието я накара да се чувствува на седмото небе от щастие и обеща на всички, че той ще стъпи на крака и ще проходи само след седмица — всъщност не повече от месец, според външното време.
А след много по-малко от месец — всъщност само след няколко дни — те щяха да бъдат на Земята. Там за оздравяването на Куинтеро щеше да бъде използвано всичкото налично болнично обзавеждане. За всички тях щеше да започне един нов живот, при това тъй скоро. В сравнение с умопомрачителните пътешествия на „Златната кошута“ през далечни вселени, в продължение на милиарди години, пътуването през няколкото хиляди години към „настоящето“, което бяха оставили зад себе си, щеше да им се стори като кратък миг. Шега работа, помисли си Крейк, както си мислеха и всички останали на борда на „Златната кошута“, отдали се на радостта и приятните очаквания…
До момента, в който нахлуха мрачните мисли.
Крейк тъкмо довършваше обяда си, седнал пред пулта, когато Марко и Дейзи Фей влязоха в контролната зала. Не беше ги чул, тъй като се бе заслушал лениво в далечните, несекващи продрани писъци на Малкия и безценната му нимфа, които обикаляха из „Златната кошута“.