Това бяха само догадки. Костенурките не обсъждаха своята религия — или каквото там беше — с непросветените човешки същества.
В тази част на зоната имаше по-малко човеци и шепа таври — кастрирани мъжки екземпляри, всеки от тях с контролен диск в главата си, които не обърнаха никакво внимание на Сорк Куинтеро, тъй като бяха заети с изпълнението на заповедите, диктувани от дисковете. Таврите, естествено, се срещаха навсякъде по Земята — едри животни, с почти човешко тяло и с глава на бик като на Минотавъра.
Но не и Костенурките — те не напускаха зоната.
Повечето земни жители биха се уплашили от това, което виждаше Сорк. Те рядко срещаха живи Костенурки и само на малцина бе дадена привилегията да им служат в някоя от зоните. Много човеци биха били зашеметени от шума, светлините и зловещия странен вид на това място. За Сорк Куинтеро обаче всичко тук бе до болка познато. Бе прекарал целия си живот в една или друга част на зоната, и никога не беше я напускал.
Такава бе цената. Човеците, които приемаха да работят за Костенурките, приемаха и правилата им. Ако работиш на големия северен земен терминал на космическата им стълба, върху развалините на някогашния Канзас сити или в някоя друга зона, длъжен си да останеш там през цялото време. Единствените изключения бяха, ако те пратеха някъде по работа, под неизменния контрол на диска, естествено, така че да загубиш представа къде си ходил. Зоните бяха единствените места, които Костенурките снабдяваха с храна, облекло и жилища за своите служители. Това бе важна придобивка, от която се ползваха работниците, доброволно съгласили се на пленничество.
Беше същото, с горчивина си мислеше Сорк, като придобивките, с които се ползваха обитателите на някой затвор. Макар че Костенурките плащаха добре, в зоните бе по-лошо, отколкото в едновремешните казарми. Това не бе човешки живот.
Докато отвън…
Сорк тръсна глава. Не искаше да бъде отвън. Искаше да бъде свободен.
Тази му мисъл би стреснала повечето човеци извън зоната на Костенурките, ако можеха да я чуят. Те се чувствуваха достатъчно свободни. В края на краищата, Костенурките не се месеха в човешките работи поне физически. Те не бяха обявили войните извън закона, например. Просто бяха изтъргували технологиите си срещу военно оборудване и като следствие всеки народ на Земята притежаваше в излишък от техните самолети, техните наземни транспортни средства, техните уреди и машини, и на практика не притежаваше вече никакви прилични средства за водене на война. Костенурките не бяха премахнали делението на народи. Просто бяха настояли да сключват търговските си договори с по-малки политически единици и след едно-две поколения свръхсилите просто бяха изчезнали. Всяко човешко същество на Земята знаеше, че Векът на Костенурките е период на невиждан мир и изобилие за по-голямата част от земното население. Сега хората живееха по-дълго и охолно от когато и да било. Бяха оставени на мира — малко от тях изобщо бяха виждали с очите си Костенурка, — стига само да не пречат на търговията.
Но нещата бяха по-различни за тези човешки същества, които бяха станали „меми“.
С подписването на договор за работа при Костенурките в зоната като служители с контролен диск в главата, животът им се променяше. По човешките стандарти той не бе особено приятен. Костенурките живееха на студено. Мразовитият въздух в подземията на зоната бе изпълнен с парливия мирис на мускус. Миризмата им проникваше навсякъде, подобно на ментоловата, предизвикваше сълзене на очите както амонякът, и колкото по-дълго го вдишваше човек, толкова повече му заприличваше на мъртвешкия дъх на разровен гроб.
Но тези „меми“ разполагаха с нещо, което свободните хора извън зоната никога нямаше да притежават — достъпа до технологиите на Костенурките. Почти до всички.
И каква полза, гневно си мислеше Сорк Куинтеро. Можеш да управляваш всяка тяхна машина, да изпълниш всяка задача, колкото и сложна да е… но извадят ли ти диска от главата, моментално забравяш всичко.
Сорк знаеше къде ще го чака прекият му началник — Малкия. Брат му Кайри също трябваше да бъде там, тъй като близнаците се бяха уредили да работят в една и съща смяна, за да няма никой от двамата предимство със Сю-линг. Но когато Сорк пристигна в „трапезарията“ на Костенурките, Кайри още го нямаше, а Малкия беше някъде, където нито Сорк, нито кое да е друго човешко същество имаше достъп.