Въпросът е напълно основателен. И това е така, защото не знаем отговора.
Все пак знаем доста за вакуумните колебания, и тъкмо с тях ще се занимаем днес. Първо, да уточним, че няма такова нещо като „празно пространство“. Вече не съществува и закон за запазването на материята и енергията, освен може би като статистическо понятие. Бетонните счетоводителски ограничения бяха отменени от Вернер Хайзенберг като логическо следствие от неговия принцип на несигурността.
Според принципа на несигурността запазването на енергията не е задължително точно във всеки един момент. Допуска се „заемане“. На определен етап временни частици могат да възникнат от нищото. Но след време те трябва да бъдат „изплатени обратно“ чрез изчезването им. Новият закон позволява съществуването им в период, който се записва като делта-T в сбор с делта-E, така, че делта-T по делта-E е приблизително равно на константата на Планк, която, както разбира се си спомняте, се бележи с h.
Обикновено ние не можем да видим как тези частици се появяват и изчезват. По няколко причини: те са твърде малки, животът им е твърде кратък, както и това, че не гледаме където трябва. Би било възможно да ги наблюдаваме, или поне да наблюдаваме твърде ясни доказателства за съществуването им, ако разполагахме със стабилни свръхтежки елементи. Най-тежкият елемент, с който разполагаме, е ураният с деветдесет и два протона. Дори изкуствено създадените елементи, така наречените „трансуранови“, не са много по-тежки. Ако имахме няколко наистина масивни химически елемента — да речем с атомни числа двеста протона или повече, можехме да очакваме, че частиците, които търсим, ще се появят вътре в тези атоми и ще окажат определено измеримо въздействие върху тях, така че да ги открием. А в действителност те се появяват хаотично, но навсякъде и през цялото време непрекъснато.
Пространството — цялото пространство — е буквално пълно с тези частици, които, примигвайки, ту се появяват, ту изчезват. Ето защо пространството не е истински празно.
По тази причина доста физици вече отказват да използват термина „празно пространство“. Те даже се връщат към старата идея за „луминесцентния етер“; е, не съвсем буквално, но поне към идеята, че съществува някаква универсална рамка, или както я наричаме, векторно поле, разпространяващо се в целия космос. Надявам се си спомняте, че някои от тези учени, особено тези от Ягелонската школа в Краков, Полша, дръзнаха да използват термина „неоетер“, за да опишат с него невидимото вещество, изпълващо вселената.
Предполагам, сега започвате да си мислите, че следващата седмица ще преговаряме алхимията и философския камък. Не. Няма да стигаме чак дотам. Но така или иначе, трябва да признаем идеята, че има нещо, което съществува навсякъде.
Но айодите просто продължиха да пеят, защото тази песен, както и всички други, те бяха чували и щяха да чуват навеки.
3.
На четири хиляди километра от зоната на Костенурките в Канзас сити капитан Франсис Крейк се огледа и се почувствува почти спокоен.
Това бе истинско блаженство, за което бе копнял от много, много дълго време. Само фактът, че стоеше на летището, събуждаше мъчително сладки отдавнашни спомени — спомени за почти забравения младши лейтенант Франсис Крейк от Втората световна война. Деветнайсетгодишен. Светът бе пред него. Споменът за първоначалното обучение в Маями Бийч, кадетските години във въздухоплавателното училище в Мисисипи, тренировките с двумоторни машини в Оклахома, и за всичките места където е бил, за стаите за отдих с джукбоксовете, от които се лееха звуците на „Онази стара черна магия“ и „Моят блян“, и всичките други глупави, сантиментални и чудесни песни за разделени влюбени и щастливи срещи. В спомените на Крейк имаше и истински незабравими срещи: безценните четирийсет и осем часови забежки с един приятел пилот, за да прекарат у дома един ден; последната презокеанска отпуска, когато Маделин бе обещала да чака своя пилот да се върне жив и здрав от войната…
Не биваше да мисли за Маделин. Най-после Крейк бе разбрал, че очакването сигурно е продължило твърде дълго.
Не биваше също така да мисли и за края на тая история, за момента, в който бе сигурен, че ще умре… ако като по някакво чудо не бе се появил онзи теснокрил разузнавателен кораб на Костенурките, който го спаси от водите на Коралово море. Да, наистина му спасиха живота…
Или му го взеха.
Сега отново стоеше на истинско летище. От онези, които му допадаха. Не беше като онова гъмжащо от хора налудничаво място в Канзас сити, където се бе качил на търговски самолет за Ню Мексико. Тук беше спокойно, никой за никъде не бързаше — нямаше гигантски лайнери, рулиращи към пистата за излитане; виждаха се само няколко паркирани леки самолета и табела с надпис: „Дават се под наем“. След като се обади на онази симпатична лекарка в зоната на Костенурките, за да провери за съобщения от орбиталната станция, той влезе в офиса. Посрещна го стройна млада жена, която го огледа преценяващо и попита: