Муун не отговори. Заповяда на Трейл да стане, и когато едрият тавър пъргаво се покатери на каросерията, тя кимна за довиждане на човека. Но нямаше лесно да се отърве от него. Собственикът на магазина познаваше Муун Бъндиран още от времето, когато бе в пелени, и я обичаше. Приближи се до нея и бащински сложи ръка на рамото й.
— Слушай, детето ми — каза той с тъжен и изпълнен с разбиране глас. — Знам как се чувствуваш. Но не бива човек да се привързва много към тях. Винаги настъпва моментът на раздялата. Колкото повече я отлагаш, толкова по-лошо става.
Муун кимна.
— Довиждане! — каза тя възможно най-любезно, метна се в кабината и запали мотора. Но докато потегляше, забеляза преливащия от мъдрост и доброта поглед, с който той я изпроводи.
Когато излезе извън града, Муун съзнателно подкара бързо — прекалено бързо, — защото бе намислила нещо.
Трябваше да поговори с Трейл за това, което го очакваше. И то сега, каза си тя. Бе го отлагала и отлагала, но вече нямаше за кога.
Но не знаеше как да започне. От очите й закапаха сълзи. Девойката сподави плача и натисна педала на газта, макар да знаеше, че скоростта няма да реши проблема…
Изведнъж небето се раздра от оглушителна гръмотевица.
Муун се сепна, извъртя рязко волана и едва не изгуби управлението на камиона, който се занесе. Възможно ли бе да се задава буря? Но толкова внезапно? Небето при това бе почти безоблачно, доколкото се виждаше над червеноплодните дървета край пътя.
Когато звукът — яростно трополене по тавана на кабината — се повтори, тя отби на банкета и спря. Не беше гръмотевица.
Беше Трейл.
Разтревожена и почти обезумяла, тя изскочи навън и погледна тавъра. От обичайното му кротко поведение нямаше и следа; той с все сила думкаше с юмруци по тавана на кабината и стенеше.
— Трейл! Престани! Какво ти става? — извика Муун.
Бурята спря също тъй внезапно, както бе започнала.
— Лошо — измърмори той. — Много лошо нещо стана.
Муун сложи ръка на шията си.
— Майка ми…?
Голямата глава се поклати мрачно.
— Не. Не човек. Не тук. Но много лошо.
Поуспокоена, но все още уплашена, тя попита:
— Какво, Трейл?
Голямата глава се килна назад; рогата се вирнаха право към небето, синьолилавите очи се притвориха. Но тавърът не можеше да й даде ясен отговор.
— Песничките пеят лошо нещо за Костенурките — изрече с мъка той. — Има голям страх. Голяма болка. Велика скръб… Муун.
— Но само за Костенурките ли? — настояваше тя.
Тавърът не отговори, само разлюля огромната си глава. Момичето се размърда неспокойно, после се насили да направи това, което никак не й се искаше.
— Трейл! — каза тя. — Помислих си, че е нещо друго. Свързано с теб. — Погледът й срещна преданите очи на младия тавър. — Трейл! — повтори тя бавно и ясно. — Известно ли ти е какво ще се случи с теб?
Тавърът за миг остана мълчалив. После огромната глава кимна. Той заговори на тавърски — така безнадеждно непроизносим за човеците, толкова труден за разбиране, дори когато думите бяха познати:
— Изпято е. Истина е. Правилно е.
И с бързо махване на ръката посочи първо рогата, след това престилчицата, прикриваща слабините му и накрая гърлото.
Муун потръпна. Знаеше, а изглеждаше така спокоен!
— Но има и още нещо, Трейл. След като те заколят, те ще…
Не можа да довърши. Трейл изчака малко, после с жестове наподоби ядене.
— Изпято е — промълви той. — Много пъти чувал тази песен.
— Но аз не искам това да се случва! — отчаяно извика момичето. — Трейл, можеш да се скриеш в западните плантации! Има достатъчно червени плодове, и никой не ходи там, освен близките ми. Но аз винаги знам къде отиват. Ще те предупреждавам. А след време мога да взема самолет и да те закарам някъде другаде. Може би на север! В планините! — Той мълчеше и я гледаше нежно; като че всеки миг щеше да се усмихне. — Не е невъзможно, Трейл! Няма да е лесно, знам. Когато дойде зимата, ще ти бъде студено. А и там няма градини с червеноплодни дървета… но ще бъдеш жив! Мога да те спася, Трейл!
Той сведе благия си поглед към нея, с усмивка в огромните очи. Тя чакаше отговор, но такъв не идваше, и тя се запита дали изобщо ще дойде.
После тавърът протегна ръка и нежно докосна кестенявата й коса.
— Както кажеш, Муун — рече и се извърна.
Муун Бъндиран и майка й приготвяха вечерята, но девойката не бе в обичайното си весело настроение. Моли Бъндиран час по час поглеждаше дъщеря си и въздишаше. Беше й мъчно за момичето.
— Ще се поболееш заради този Трейл — подхвърли тя.
— Не е честно — отвърна Муун.
Майка й се замисли, докато нагласяваше таймера.