— Е, скъпа — предложи тя неохотно, — да видим какво можем да измислим. Може би Трейл наистина не трябва да отива в кланицата. Не точно сега, във всеки случай. Предполагам, че баща ти няма да има нищо против да му отрежем рогата и да го продадем в някоя развъдна ферма. Не можем да го държим тук, естествено, но там може да го оставят за разплод…
— Не!
Крясъкът на Муун накара майка й да я изгледа над свлеклите се очила.
— Искам да кажа — бързо добави момичето, — че много добре знаеш какво става с разплодните мъжкари. Полудяват!
Майка й кимна, съгласявайки се с този факт. Мъжките таври с отрязани рога, но некастрирани, бяха ценни за фермерите като животни за разплод. Но бързо загубваха кроткия си нрав, така характерен за тях, заедно с признаците на разум, който ги правеше отлични роби. Разплодното животно трябваше да живее в клетка. Женските, с които се съешаваше, бяха подложени на риск. Те често излизаха от кошарите изранени и окървавени, а понякога и полумъртви, тъй като буйността на мъжкарите бе легендарна. Човеците не смееха да се доближат до тях, преди да е настъпило неизменното, макар и постепенно, физическо отпадане, започващо с отрязването на рогата, за да превърне някога силното животно в жалка развалина с помътено съзнание; смъртта за него бе истинска милост.
— Знам — въздъхна майката. — Пък и няма да живее кой знае колко дълго — истински късмет е, ако можеш да го използваш и два сезона, преди да се наложи да го застреляш, а и месото му не можеш да продадеш.
— Не искам това да му се случи!
— Зная, момичето ми, но не можем да променим някои неща — каза примирено Моли Бъндиран. — Когато мъжкарите пораснат, трябва да бъдат кастрирани и рогата им — отрязани. Това е закон.
— Но Трейл няма да полудее!
Майка й поклати глава.
— Не си ли чувала какво се говори? — попита навъсено тя. — За зрелите таври и човешките момичета…
— Но това е смешно! — възкликна Муун. — Откъде знаеш, че е истина? Досега никой още не е отгледал зрял некастриран мъжки тавър!
— Където има пушек, има и огън — обобщи философски майка й. — Ами да, само преди няколко години някъде към Амарило нали изгориха жив един млад тавър…
Муун потрепери.
— Знам я тая история — каза мрачно тя. — Но не вярвам, че е направил онова, в което го обвиниха. А и Трейл никога няма да посегне на мен, знаеш го много добре.
Майка й отмести поглед от димящите тенджери и нежно погледна дъщеря си.
— Знам, че ти е мъчно, Муун. Аз съм виновна. Не трябваше да ти позволявам толкова да се привързваш към него.
— Но той е толкова добър! — примоли се Муун. — Той ме обича, но не по онзи начин…
— Ще поговорим за това после — обеща мисис Бъндиран и смутено погали рамото на дъщеря си… дълбоко в себе си убедена, че баща й нямаше да иска да чуе и дума в защита на Трейл. А какви бяха истинските причини, Моли Бъндиран не искаше и да мисли.
Тя отново се зае с готвенето.
— Имаме зеленчуци — каза тя. — Какво искаш за вечеря, Муун? Грах с моркови и салата? Иди да намериш Лийса и й кажи да донесе каквото искаш.
Макар да й бе напълно ясно, че каквото и да сложи момичето в устата си тази вечер, то ще е с вкус на пепел.
Половин час по-късно мъжете се прибраха от работа из различните краища на ранчото. Хеликоптерът им кацна на двора сред облаци прах и разлетели се на всички страни уплашени кокошки. Първа точка в дневния ред беше банята, после следваше вечеря.
Хранеха се всички заедно, и затова бе голямо облегчение да разполагаш с многобройни прислужнички таври като тяхната Лийса, които да помагат при сервирането. Вечерята се състоеше от пържоли от тавърско месо със зеленчуци от малката градина, за която се грижеха женските. Лийса им сервира мълчаливо, после се сви в единия край на масата като добро куче в очакване да я пратят за нещо.
Муун отбягваше очите на прислужничките. Още от дете й беше трудно да яде месото на таврите, които отглеждаха, но заради присмеха на баща си и настояванията на майка си постепенно се бе научила да не обръща внимание. Тази вечер бе още по-мъчително. Когато вечерята приключи, Муун бързо сложи чиниите в мивката и хукна навън. Братята й заминаха с въздушната кола, да прекарат вечерта в града.
Моли Бъндиран и мъжът й седнаха да поприказват на чаша кафе. Изглежда уморен, помисли си тя. Бяха ходили да нагледат стадата в отдалечените краища на ранчото.
— Много дъжд се изля — каза той. — Потоците са пълни и ще има наводнение, ако ни връхлети още една буря. А днес — поклати той глава, — цялото стадо бе наплашено от нещо. Дори и кравите цял час не можаха да се успокоят. Един господ знае какво беше.
— И тук имахме малко тревоги — каза Моли Бъндиран.