Кайри погледна брат си учудено и с разбиране.
— Ти се радваш — каза той.
Сорк намръщено поклати глава.
— Не, не се радвам… Е, малко може би. Ако е лошо за Костенурките, може да е добро за нас. Но откъде да знам, след като нямам и най-малката представа какво ги е побъркало. Както и да е. Да видим къде отиват и какво ще направят.
Той се обърна, но брат му сложи ръка на рамото му.
— Какво има, Кайри? — попита рязко Сорк.
— Сю-линг сигурно вече е свършила с операцията. Трябва да я вземем с нас.
Сорк изскърца със зъби. Беше така дълбоко влюбен в Сю-линг Куонг; но защо винаги ставаше така, че не той, а брат му пръв се сещаше за нея?
Отначало Сю-линг дори не разбра, че нещо става. Контролният диск бе в главата й, и съзнанието й бе изцяло заето с операцията. Когато Сю-линг Куонг работеше под контрола на диска, скалпелът попадаше точно там, където трябва; разчиташе безпогрешно цвета, формата и размера на всеки орган, като че това бяха напечатани на лист думи; местоположението на всеки кръвоносен съд бе сякаш предварително нанесено в нейното съзнание и цялото отворено тяло на пациента й бе познато като петте пръста на дланта й.
Д-р Сю-линг Куонг бе първокласен хирург по всички стандарти. Бе го доказала в медицинския факултет, още преди целият университет да бъде обявен за старомоден и закрит. Но под контрола на диска тя се превръщаше в нещо повече дори от първокласен хирург. Превръщаше се в свръхчовек.
Това имаше два недостатъка. Първо, щом извадеше диска от главата си, моментално забравяше всичко, което е вършила. За своите умения можеше да съди единствено по видеозаписите, на които с учудване се наблюдаваше, способна единствено да се възхищава от това колко се е усъвършенствувала в сравнение с предната операция.
Второто бе по-лошо: осъзнаването, че дългите години на обучение са били напразни. Сю-линг яростно се бе възпротивила на закриването на медицинския факултет, но бе загубила битката. На образованието сега се гледаше като на прахосване на време. Решението й да дойде на работа в зоната на Костенурките бе последното средство за осъществяване на това, за което мечтаеше. Не би дошла тук само заради настояванията на Кайри Куинтеро, този интересен мъж; имаше по-важна причина. Бе решила да изпита на собствения си гръб какво означава да си „меми“. И беше го разбрала. И трябваше да признае, че практическата полза от това бе забележителна. С имплантиран контролен диск всяко топлокръвно човешко същество можеше да бъде не по-лош хирург от нея.
Тя инструктира сестрите да зашият разреза и излизайки от операционната, извади диска. И всичко изведнъж заплува пред очите й. Връхлетя я ужасното пулсиращо главоболие и с неудоволствие забеляза как сестрите я гледаха и кимаха с възхищение, докато приготвяха пациента за настаняване в отделението.
Завеждащата болницата жена стоеше на прага.
— Ще се оправи — каза тя. — Свършила си чудесна работа.
— Благодаря — отвърна Сю-линг, после се огледа. — Какво става, Люсил? Стори ми се, че Костенурките бяха пратили няколко наблюдатели тук, когато си слагах диска.
— О, наистина е нямало откъде да научиш. Преди около половин час имаше някакво съобщение и всички Костенурки хукнаха нанякъде. Чудна работа. Никога не ги бях виждала да показват някакви чувства, но този път бяха наистина разтревожени. В момента имат събрание. — Тя се обърна и тръгна да излиза. — Както и да е — каза през рамо тя, — твоят пациент ще бъде излекуван.
Сю-линг кимна унило. Никой не можеше да възрази, че е свършила добра работа, макар самата тя да не помнеше каква точно операция е правила.
Близнаците я чакаха пред операционната. Гледаха към зоната и в първия миг тя не можа да ги различи един от друг. Едва когато се обърнаха, за да я поздравят с грейнали от щастие, че я виждат лица, успя да ги разпознае. Развълнуваното и тревожно лице без съмнение бе на Сорк. Другото — спокойното — естествено принадлежеше на Кайри. Пръв заговори Кайри.
— Решихме да отидем на събранието на Костенурките — каза приветливо той. — Каквото и да се е случило, направо са откачили. Да отиваме на арената.
По пътя Сорк си остана замислен и с раздразнение гледаше неспирно пъплещите към асансьорите на космическата стълба натоварени влакове.
— Виж ги — рече завистливо той. — Знаеш ли какво представляват тези грамадни късове стомана? Защото аз знам. Парчета от кули за изстрелване на ракети — ракети, създадени от хората!