Върховният Буревестник извъртя едното си око към небето.
— Младият Брат вече всичко ли знае? — попита той.
— Не — призна Сътрудникът, полагайки усилия в думите му да проличи уважение.
— В такъв случай Младият Брат може да задава въпроси за всичко, което го интересува — каза благосклонно Отговорникът.
Сътрудникът сподави стона си и се заоглежда. Посочи група работници, които разтоварваха метални отпадъци от открит вагон.
— Виждам, че човеци и таври работят заедно, Големи Братко — каза той. — Няма ли да е по-добре, ако за съответния вид работа се използва най-подходящата за нея раса?
Отговорникът кръстоса поглед в знак на несъгласие.
— Таврите са незаменими при вдигането на тежки товари — обясни той, — но в някои неща човеците проявяват по-голям интелект. Всъщност човеците много харесват таврите, не само като работници, но и като храна. Сега почти всички човеци се хранят с месо от таври.
— Не са ли употребявали месо преди да дойдем?
Отговорникът махна великодушно.
— Да, разбира се, месото на сродните им животни. Но тези животни били лишени от всякакъв интелект, нямали разум дори колкото един тавър. Невъзможно било да бъдат инструктирани да се явяват за клане, когато станели готови. Освен това хабели продукти, защото употребявали същите зърнени храни, както и човеците, а таврите ядат всичко, което расте, стига да получават по няколко от нашите червени плодове. Между другото, човеците също ги обичат…
Но Младият Брат вече показваше признаци на изтощение.
— Пет пари не давам какво ядат животните. Големи Братко — изпъшка той. — Тук е прекалено влажно.
Отговорникът насочи и двете си очи към Сътрудника. И само добави:
— Много добре. Ще отидем в една от сградите, където е по-сухо, и ще ти покажа как се грижим за човеците.
Новият Сътрудник се стараеше да демонстрира учтивост към Големия Брат, заемащ такъв висок пост. Но не му се удаваше твърде. Въпреки желанието му. Беше изтощен. Климатът на тази затънтена планета беше направо ужасен за един Брат, свикнал с безводния комфорт на световете на Майката.
И на всичкото отгоре, имаше си свой личен, по-специален проблем.
Сътрудникът беше един от последните, изскочил от люпилото на настоящата Върховна Майка. Знаеше, че в сравнение с другите Братя неговите физически данни са били съвсем близо до долната разрешена граница. Яйцата, показали при анализите малко по-ниски от неговите стойности, са били унищожени.
Но макар и твърде млад, Сътрудникът не беше глупав. Подобно нещо би било недопустимо. Братството толерираше физическите недостатъци, но не и умствените. На никой Брат не се позволяваше да доживее дори първата година след излюпването си, ако имаше някакви интелектуални дефекти. Освен това Сътрудникът бе изцяло посветен в служба на Братството и божествената Майка — нещо, подразбиращо се от само себе си.
Но така или иначе, новият Сътрудник съвсем не бе доволен от назначението си. Подобно на всеки млад брат, надянал последната си черупка, бележеща зрелостта, и той бе мечтал за друга, по-вълнуваща мисия в името на Майката. Да пътува от звезда на звезда с вълнов кораб, да открива нови търговски пътища и нови съкровища, които да откарва у дома, в нозете на Майката — към това се стремеше всеки млад брат. Но да попаднеш тук! Не можеше да се пребори с чувството, че ако беше малко по-привлекателен физически, съдбата му щеше да е съвсем различна и далеч по-щастлива. Да го назначат в този задушен, прогизнал свят, за да ръководи стадо от няколко милиарда отвратителни чуждоземни бе… е, така става с тези, които са макар и мъничко под стандарта.
А това го накара мислено — защото бе достатъчно разумен, за да не го изговори на глас — да се запита какво ли е сбъркал Отговорникът, та се е наложило и него да го изпратят на такова ужасно място?
Отговорникът нервничеше, и това не остана незабелязано за Сътрудника. Разбираше го отлично. Чувствуваше не по-малка досада, а и глад. Тъкмо щеше да предложи половин час почивка за освежаване в радиационната камера, когато Отговорникът го въведе в ниска постройка, обитавана изглежда от мекотелите туземци. Той се спря пред вратата и с жест го покани да влезе.
— Навярно ще ти бъде интересно да разгледаш това заведение. Болница е — обясни Отговорникът. — Болница за човеци. Едно от нещата, които им предоставихме, беше възможността да се ползват от нашите познания по медицина и анатомия.
Сътрудникът бе изненадан.
— Нямат ли си собствени болници? Искам да кажа… разбрах, че са притежавали машини и дори примитивни космически кораби…
— О, да, но човешки машини — каза Отговорникът и махна пренебрежително с ноктестата си ръка. — Твърде груби. Изобщо не могат да се сравняват с това, което им даваме ние. Техните космически кораби, например, използвали химически ракети за отделянето си от земната повърхност и извеждането в орбита. Можеш да си представиш колко изостанали са били и как са разхищавали, преди да им докараме асансьорите на космическата стълба. Медицината им също беше доста примитивна. Влез и сам ще се убедиш.