Щом преминаха плета, навлязоха в горичката от червеноплодни дървета, където си бяха играли като малки. Сега дърветата бяха остарели, чепати и изсъхнали; бурени избуяваха в сенките под тях. Рогата на Трейл сияеха в мрака под клоните им така ярко, че направо осветяваха пътя им, но можеха и да ги издадат, помисли си Муун, ако някой в къщата се събуди и тръгне да ги търси. Тук тръгнаха по-бавно, близо един до друг, но без да се докосват. Необяснимо защо, сега се срамуваше от физическия допир с него, а някога така обичаше да го гали…
Той се закова на място, когато стигнаха до навеса, където тя лекуваше пострадалите животни и където братята й понякога кастрираха и режеха рогата на младите таври.
Досещаше се какво си мисли Трейл.
— Не, Трейл — успокои го тя. — Не се бой. Няма да ти направя нищо. Просто трябва да залича белега ти от жигосването, или поне да го променя малко. Разбираш ли? Просто в случай, че някой ни види.
Той стоеше и мълчаливо клатеше главата си с меко сияещи рога, заслушан в песните си. После тихо промърмори на езика на таврите:
— Песента не е за страха.
— А за какво, Трейл?
— Песента е за ужасна загуба.
Муун го погледна уплашено. Застанал в сенките на преплетените клони, озарен от сиянието на собствените си рога, той изглеждаше толкова прекрасен, че тя потрепери от любов и тревога.
— Каква загуба, Трейл? — прошепна девойката. — Аз ли съм загубила нещо?
Огромната му ръка легна на рамото й, корава и успокояваща.
— Песента не е човешка — отговори той. — Тя е изпълнена с далечна болка.
Тя въздъхна с облекчение.
— О, трябва да е онова нещо във връзка с Костенурките, което те беше разтревожило днес. Е, не можем нищо да направим за толкова далечни неща, нали? — разсъди логично Муун. — Но трябва да вървим. Мама заключи камиона, така че ще се наложи доста да повървим преди съмване, Трейл. Но аз съм с теб.
Голямата корава длан погали главата й.
— Пея за това да съм с теб — каза той. — Но пея също за ужасна загуба и мъка.
Муун водеше напред Трейл в светлината от рогата му. Сега вървяха по-бавно, един до друг, но без да се докосват.
— Трейл? Рогата ти са толкова ярки! — внезапно каза Муун.
— Ярки — гордо се съгласи той.
— Те… те по-различно ли се чувствуват?
Той помълча умислен.
— Силата — каза най-после. — Ушите греят. Очите греят.
— Искаш да кажеш, че… хм… че чуваш и виждаш чрез тях?
— Не — отвърна глухо той. — Само песните. Нищо друго на света — само великата далечна болка.
— Къде? — прошепна тя. — Колко далеч?
— Никъде далеч — тъжно промълви той. — Нито далеч, нито кога. Никъде.
После застина на място, а рогата мятаха отблясъци във всички посоки.
Муун Бъндиран бе обхваната от внезапна тревога.
— Какво има, Трейл? Има ли някой там?
— Да. Приятел.
— На милиони мили?! — попита тя мъчително и тревожно.
— Не. Добра песничка, Муун, но тъжна… и, да, много близо.
На половин километър оттам капитан Франсис Крейк се мяташе неспокойно в съня си.
Не защото остана излъган. Всъщност бе излязъл по-късметлия, отколкото очакваше. Бе открил мястото, където някога се е намирало градчето Порталес, макар единствено буренясалата могилка там, където се бе издигала сградата на съда да доказваше, че не е сбъркал местонахождението му. Нищо друго не бе оцеляло. Нито една сграда, ако не се смятат развалините, прилични на бомбено скривалище в района на някогашния колеж. И порутените кръстове в старото гробище между червеноплодните дървета.
Крейк побърза да се махне оттам. Не искаше да се натъкне на надгробен камък с някое познато име. Бе отишъл в града, за да се обади на симпатичната лекарка в Канзас сити — никакви новини; но по-добре никакви, отколкото лоши — и оттам се върна в бивака си.
Това пътуване бе напразно, каза си той. Но какво от това? Реши да поеме обратно на сутринта. Тук нищо не го задържаше.
В града си взе видеоапарат под наем, повече за да убие и без това изгубеното време, отколкото поради някакъв интерес към събитията в този странен, чужд човешки свят, с който вече нямаше нищо общо. Но вниманието му изведнъж бе привлечено от новините. Те го разтревожиха. Костенурки, допускащи грешки в работата си, пренебрегващи изпълнението на задълженията си — пълно объркване. И какви невероятни слухове!
Нима наистина бе възможно Майката да е изчезнала?
Това не бе за вярване. Крейк се помъчи да си представи как биха се почувствували Костенурките, ако това наистина се случи. Да, естествено, рано или късно дори Майките умираха; макар че Костенурките никога не говореха много по този въпрос, все пак бяха се примирили. Но нищо не се променяше. Смъртта на Майката се посрещаше с грандиозен ритуал. На една от нимфите щеше да й бъде разрешено да достигне зрялост; щеше да бъде избран мъжкар, който да оплоди следващото люпило, и господството на Костенурките над галактиката щеше да продължи отново, необезпокоявано от нищо…