И така ще бъде винаги. Нищо, каза си Крейк, не би могло да попречи на търговията им… и се запита дали тази мисъл го радва или потиска.
Отговорът бе, че не му се иска да мисли за Костенурките.
Не им желаеше злото, но не и кой знае колко добро. Вярно, че физически не бе пострадал от тях. Бяха му спасили живота, защото ако не беше го открил техният разузнавателен кораб, той най-вероятно щеше да намери смъртта си на онзи гумен сал в Коралово море. Но цената, която трябваше да плати за това, бе твърде висока.
Оттогава насам всяка вечер Франсис Крейк заспиваше с чувството за вина.
Той се обърна, опитвайки се да пропъди тези мисли.
Няма причина, каза си, да стои буден. Ако е разочарован от това, че на мястото на града и родния си дом завари само развалини, то и не бе се надявал да намери нещо повече. А и нищо не му липсваше, за да му бъде удобно. Наетото туристическо оборудване бе модерно и го караше — или поне би трябвало да го накара — да се чувствува в палатката не по-малко уютно отколкото на кораба. Запаметяващата тъкан на саморазпъващата се палатка моментално приемаше най-удобната за тялото му форма. Бе си сготвил храна с помощта на самонагряващите се съдини, но ако беше запалил огън край палатката, то бе повече заради удоволствието да го наблюдава, отколкото поради някаква нужда. Разполагаше също с кремираща тоалетна и термо-одеяло, което го предпазваше от нощния хлад.
И освен това не бе нужно да има контролен диск в главата си, за да ги използва.
Крейк нервно задращи по страничното платно. Ноктите му накараха импрегнирания в тъканта фосфор да засвети, и бледо сияние озари вътрешността на палатката.
Той намъкна краката си в ботушите и стана; излезе вън и изтормозен се заоглежда. Лек полъх на вятъра из клоните на дърветата, тихо изскимтяване откъм поточето под хълма — и отново тишина. Луната горе имаше цвят на слонова кост. Той присви очи и му се стори, че над долното й полукълбо проблясна метал. Дали не беше, запита се той, лунната база на човеците, за която Костенурките твърдяха, че била изоставена? Все пак му бе приятно да си мисли, че хората от собствената му раса по някакъв начин бяха успели да излетят в космоса сами, без помощта на костенурките или когото и да било — но това, разбира се, бе само история. От човешкото присъствие в космоса не бе останало нищо. Крейк знаеше, че някога в орбита са обикаляли всякакви комуникационни и наблюдателни спътници, но Костенурките бяха унищожили по-голямата част от тях, тъй като заплашваха да повредят асансьорните кабели на съоръжението.
Ако можеше да избира, призна си честно Крейк, между изстрелването на спътници и достъп до галактиката чрез космическата стълба, той би предпочел стълбата. Но така или иначе, щеше му се в космоса да бе останало нещо значимо, изцяло и единствено човешко.
Той обърна глава на юг, после на изток с надеждата да зърне орбиталната станция на Костенурките на върха на стълбата, където екипажът му очакваше нови задачи. Не видя нищо. Обаче знаеше, че Костенурките имат свои, отдалечени орбитални спътници и че сигурно го виждат — поне огъня край палатката, точно както бяха видели сваления му самолет и спасителния сал и още толкова много неща през всичките тези години.
Той се размърда неспокойно. Сънят бе отлетял. Вятърът се усилваше и луната се скриваше зад бързо разрастващ се облак. Запита се дали ще вали. Навсякъде из храсталаците около него се чуваха шумове…
Крейк скочи на крака и замръзна, наострил слух.
Не всичките шумове бяха причинени от вятъра! Той извади джобно фенерче от раницата си, запали го и го насочи към звуците в гъсталака.
Две фигури излизаха от гората покрай потока и едната от тях не бе на човек.
Крейк напрегна слух, готов за евентуалната опасност.
Твърдяха, че на земята вече няма престъпност, но той не вярваше… Във всеки случай не искаше да рискува да стане жертва на някое от редките престъпления…
— Капитан Крейк? — Беше гласът на момичето, което бе срещнал по пътя. — Капитан Крейк? Аз съм, Муун Бъндиран. Помогни ни, моля те!
Тавърът бе дълбоко потънал в медитация и не обръщаше внимание на разговора на човеците. Крейк лежеше на хълбок край огъня, вперил поглед през пламъците в момичето, толкова много приличащо на жената, която бе останала далеч назад в живота му. Той удивено поклати глава, когато чу молбата й.