— Но къде мога да ви закарам, Муун? Къде? Нямам дом тук на Земята. А вероятно не искате да дойдете с мен на моя кораб, а?
— Искам! Искаме! Моля те, заведи ни където и да е, стига Трейл да бъде в безопасност! — замоли го тя.
Той свъси вежди, донякъде развеселен от детинската й упоритост, но решен да я предпази от евентуална сериозна грешка.
— Не ми казвай, че знаеш какво е да пътуваш с вълнов кораб, Муун. Ужасно самотно е. Само аз и екипажът ми. Не — решително отсече той, за да я откаже да спори. — И дума да не става!
— Тогава вземи ни с теб на орбиталната станция!
— И така не става. Костенурките няма да ви позволят да останете там, Муун. Дори да успеете да стигнете дотам по някакъв начин, те ще съобщят на родителите ви и ще тръгнат след вас. А и аз няма да стоя там; ще се кача на кораба си веднага щом екипажът ми е готов, и — излитаме. Нанякъде. Където има работа за мен.
— Но те ще осакатят Трейл! — проплака тя.
— Ти самата каза, че той няма нищо против…
— Но аз имам! Много съм против!
Крейк въздъхна. Нима някога му е било лесно да разговаря с млади жени? Ако е имало такива случаи, то те са били много отдавна. Но реши все пак да опита още веднъж.
— Просто нямаш представа за какво ме молиш, Муун. Готова ли си да напуснеш семейството си? Щом веднъж се качиш на космическия кораб, трябва да се простиш с всички, които познаваш на земята — завинаги.
В светлината на огъня девойката изглеждаше объркана.
— Завинаги? Но няма ли да се върна на Земята?
— На Земята — да — отвърна с горчилка той. — Аз току-що го направих. Но това няма да е същата Земя, Муун. Заради забавянето на времето в космоса.
— Знам, но не ме е грижа! Никой вече няма нужда от мен. Братята ми ще останат в ранчото. То е единственото, което ги интересува, освен градските момичета. А аз съм единственият приятел на Трейл. Ако аз не го спася, то тогава кой друг?
Момичето се замисли за миг, после добави откровено:
— Не искам да стоя повече тук. Искам животът ми да бъде по-интересен, капитан Крейк.
— Колко по-интересен?
— Не знам точно — призна тя. — Знам само, че за мен е дошло време да замина.
Той я гледаше безпомощно. Не виждаше нищо друго, освен трудности по пътя й, и искаше да й помогне.
— Струва ми се — каза най-накрая Крейк, — че може би ще измисля някакъв начин да те заведа поне в зоната на Костенурките в Канзас сити…
— О, да! Благодаря! Ще бъде чудесно! — Поне като начало, добави за себе си Муун.
Той й хвърли подозрителен поглед.
— Но не виждам как ще стане дори това, след като не можем да използваме въздушен транспорт. Когато семейството ти разбере, че си избягала, ще уведомят властите. Те ще ви издирват навсякъде.
— Трябва да има някакъв друг начин.
— Не се сещам.
— Ами колата? — посочи победоносно тя към паркирания под дърветата триколесен автомобил. — Можем да стигнем до космическата стълба с нея.
Крейк се загледа в огромния тавър. Дори седнал на земята, в позата, в която „слушаше песните“, бе висок почти колкото него.
— Какво? Тримата в тази тясна таратайка? С него? Ще минат дни, докато стигнем.
— Това не е проблем — настоя девойката. — Аз също шофирам, така че можем да се сменяме. Тръгваме още тази нощ. Трейл ще легне отзад и ще го покрием с твоите одеяла.
— А къде ще сложа всичкия този багаж?
Но аргументът му се разби на пух и прах пред погледа, на който не можеше да устои. Пък и колко ли, в края на краищата, струват тия вехтории? Защо не вземе просто да ги остави тук, а депозитът да върви по дяволите! Парите нямаха стойност.
А и самите неща никога вече нямаше да му потрябват. Не и в космоса. И въобще, освен ако не реши да се върне на Земята завинаги… а Франсис Крейк отдавна бе решил, че никога няма да направи това.
Земният певец продължаваше да пее, уловен в капана на собствената си грешка, неспособен да изпее истината, която прозираше дори в грешката:
— Спомняте си последното ни занятие, предполагам. Тогава казахме, че ще разделим историята на вселената — нашата собствена вселена, тоест тази, с която сме в ежедневен контакт, поне на теория, на три епохи, подобно историята на човешкия род: съвременна, древна и праисторическа. За съвременната вече говорихме; тя започваше една секунда след Големия взрив.
Да се спрем на древната история. Но нека съотношенията не ви объркват. Ако си послужим с човешките мерки, древната история обхваща период, няколко пъти по-дълъг от съвременната. Но това не се отнася до древната история на нашата вселена. Тя е продължила съвсем мъничко по-малко от онази една секунда.