Направо не го свърташе в асансьорната кабина, която се плъзгаше нагоре към орбиталната станция по кабелите. Имаха късмет, че успяха да си намерят места. Бе пълно с Костенурки, награбили какви ли не вещи. Насядали в единия ъгъл, те изпълваха въздуха с миризмата си. Тя дразнеше обонянието, парлива почти като ментол, но примесена с нещо противно, като мъртвешкия дъх на разровен гроб.
Сорк проточи врат, за да надникне през прозореца на кабината. За съжаление облаци скриваха всичко. Орбиталната станция висеше високо горе, прикрепена към три подемни кабела в Куала Лумпур, западния бряг на Африка и Канзас сити. Намираше се на шестдесет хиляди километра над екваториална Бразилия. Разбира се, още не можеше да се види от асансьорната кабина, а долу нямаше нищо за гледане, освен издаващия се в Атлантическия океан бразилски бряг. Но и той бе почти изцяло скрит в облаци.
Сорк Куинтеро се облегна назад, проклинайки неудобната седалка. Кабините бяха предназначени за Костенурки, не за хора, а Костенурките бяха два пъти по-високи от човеците и костените им черупки не се прегъваха като човешкото тяло. А и от тласъците на кабината, устремена нагоре по своя дълъг хиляди километри път, се чувствуваше още по-зле. Отначало имаше усещането, че седи на ръба на високо, неудобно писалище и някой, двойно по-тежък от него, е възседнал раменете му, понеже ускорението на кабината също бе съобразено само с физическите възможности на Костенурките. Но после му олекна. Може би тласъците на ускорението бяха станали по-слаби — Сорк не можа да си го обясни — и сега вече можеше да се движи.
Той потупа страничния си джоб. Не бе му останало време да си събере нещата. А и тези, които си струваше да вземе със себе си, бяха съвсем малко. Бе настоял да прибере всичките лекции на Сю-линг от университета — повече напук на Малкия, за да не ги докопа той, отколкото с мисълта, че ще му свършат някаква работа.
До него седеше девойката от Ню Мексико и нещо пишеше в малко тефтерче. Сорк надникна над рамото й и видя, че това е дълго писмо до родителите й, което без съмнение щеше да изпрати от орбиталната станция. Девойката тихо плачеше, а нейният тавър покровителствено бе обгърнал раменете й с коравата си топла ръка.
Сорк го заразглежда с отвращение. Бе невъзможно да се разгадае изражението на това широко, жигосано лице, но тавърът издаваше някакви тихи и мелодични звуци, вперил очи в празнотата. Сорк се надяваше, че няма да му прилошее. Бе убеден, че допуснаха грешка като взеха със себе си това животно; но девойката толкова настояваше…
В порив на състрадание той се пресегна и докосна ръката й.
В същия миг тавърът предупредително обърна голямата си рогата глава към него. Сорк побърза да заговори, щом девойката вдигна въпросителен поглед.
— Помислих си, че искаш да разбереш къде отиваме. Скоро ще зърнем орбиталната станция, а ти никога не си я виждала, нали?
Нито пък той, разбира се, освен на снимка.
— Благодаря ти, г-н Куинтеро — любезно отговори девойката. Тя остави писалката, избърса очите си и се усмихна. — Интересно нещо е тази космическа стълба, нали? Костенурките наистина са ни дали някои прекрасни изобретения.
— Не е съвсем така! — извика Сорк. — Искам да кажа, че цялото това съоръжение не е изобретение на Костенурките, или поне не само тяхно. Хората са проектирали подобна космическа стълба дълго преди идването им!
— Наистина ли? — Тя се замисли. — Ами като е толкова полезна, защо сами не сме я построили?
Сорк почервеня.
— Инженерният проект бил прекалено скъп, а ресурсите — недостатъчни. Но рано или късно сме щели да я построим. Просто Костенурките са имали огромно предимство.
— Да, по отношение на науката са по-напреднали — кимна момичето.
— Не, не това имам предвид. Техният напредък не е най-важната причина. Съгласен съм, че за космическата стълба са нужни много специални и високо технологични материали, но и нашите учени са могли да изобретят нещо подходящо. Не, трудността за нас идвала от високата цена.
Момичето го погледна невярващо.
— Искаш да кажеш, че е нямало достатъчно пари?
— Не става въпрос само за паричната стойност, макар че и тя трябва да е била грандиозна. По-важен бил проблемът с околната среда. Всеки грам материал за стълбата — кабели, кабини, орбитална станция, машини и всичко друго, което възлиза на милиарди тона — всеки грам трябвало да бъде изкопан и обработен на повърхността на Земята. После трябвало да бъде изстрелян в орбита. Не самото строителство на стълбата би било толкова трудно, колкото транспортирането на всичкия този материал с товарни ракетни кораби. Представи си! Само горивото, необходимо за пренасянето на един грам трябвало да бъде с десет пъти по-голяма маса, да не говорим за ужасните изгорели газове от ракетите, замърсяващи стратосферата. А Костенурките имали предимството, че започнали от космоса. Нямало нужда да се борят с гравитацията, за да сглобят орбиталната станция. Построили я от астероидно желязо и материали от кометни ядра, които вече си били на орбита. Изработили цялото съоръжение, кабелите и кабините и всичко останало, направо в космоса!