Сорк погледна брат си и любимата си и моментално я лицето му се изписа самата невинност.
— Че какво съм направил? Само казвах, че е глупаво да стоим тук и да бездействуваме. Ако това те е засегнало, то — извинявай!
Кайри сложи ръка на рамото на Сорк, за да го успокои, същевременно изучавайки лицето на капитана.
— Франсис — спокойно каза той, — има ли нещо нередно, което не си ни казал?
Крейк се изчерви. Подръпна отново брадата си и отвърна:
— Да, има нещо, което бях решил да премълча. Не е фатално, но все пак е малко по-особено… за Марко и Дейзи Фей. Моят екипаж.
— И какво е то? — попита Сорк недоверчиво.
Крейк прокара пръсти през канелената си брада.
— Те са малко странни.
— В какъв смисъл? С ченгел ли трябва да ти вадим думите от устата? Ако имаш да казваш нещо, казвай го!
Крейк вдигна ръка, очевидно с желанието да успокои обстановката.
— Добре, предавам се. Става дума, че когато ни… спасиха — или отвлякоха, разбирайте го както си искате, — Дейзи Фей и Марко бяха твърде зле. Едва били оцелели след разбиването на самолета им, а после като за капак ги затрупала лавина. Бяха измръзнали, с изпочупени крайници и ужасни вътрешни разкъсвания… и цяло чудо е, че Костенурките успяха да ги върнат към живот.
— Всички знаем какви отлични хирурзи са Костенурките — каза с признателност Сю-линг. — Толкова, колкото мен, когато работя с контролния си диск.
Крейк кимна.
— Точно така. Искам да кажа… имах предвид нещо друго. Не забравяйте: когато Костенурките ни кърпеха, те никога преди това не бяха оперирали човешко същество, тъй че е трябвало… хм… един вид да импровизират в момента. И… — не можа да продължи. Тавърът измуча, с проблясващи в цветовете на дъгата рога.
— О, Господи! Кои са тези? — възкликна Муун Бъндиран.
Иззад завоя на коридора се появиха две фигури. Сорк ахна при вида им, и дори Кайри остана с отворена уста.
Не приличаха на човеци. Две яйцевидни метални тела, едното проблясващо в медночервено, другото — в черния цвят на японски лак. Всяко имаше по осем гъвкави, извиващи се хватателни крайника, стърчащи встрани. По две големи очи, които нямаха нищо общо с очите на човешките същества и повече приличаха на очите на Костенурките, се взираха в новодошлите от краищата на гъвкави стъбълца. Но най-странното бе, че на коремите им имаше нещо като видео екрани, а от екраните приветливо и дружелюбно се усмихваха човешки лица.
— Здравей, Франсис — чу се глас откъм медночервеното тяло. Лицето на неговия екран бе на млада жена, свежо и живо. Нещото се обърна към останалите. — Аз съм Дейзи Фей.
— А аз съм Марко — произнесе другото с глас, в който се прокрадваше човешко притеснение. Лицето на екрана бе на тъмнокож мъж с чаровна свенлива усмивка.
Сорк се обърна към Франсис Крейк.
— Това ли е екипажът ти? — попита той.
Крейк въздъхна.
— Опитвах се да ви го опиша. Оттогава насам са в този вид.
Макар айодите да са извън времето и пространството, песните им са в тях, и те най-внимателно слушат песничките на времето и пространството (защото те чуват всички песни, винаги и навсякъде)… дори песничките да са тъжни, гневни или просто погрешни.
— Днес ще говорим за един друг вид история. Спряхме се накратко на трите епохи в развитието на човечеството и малко по-подробно на трите епохи в развитието на вселената. Днес ще обсъдим трите епохи на човешкото разбиране на вселената. Това също е история, която може да се опише с три думи. Тези три думи са:
Каприз,
Причинност и
Хаос.
Първата от тях обозначава епохата на Капризите, която продължила най-дълго, може би един милион години. Това бил период, когато всички явления били считани за някакво суеверно чудо. Хората мислели, че Слънцето изгрява, мълнията удря и вятърът духа не по силата на природните закони, а чисто и просто поради Каприза на някакво свръхестествено същество или същества. Понякога смятали, че тези същества били много, по едно за всяко дърво, скала или облак.
Някои от нещата, които се случвали, били наистина важни за живота на хората. Ако в нужния момент не паднел дъжд, нямало да има реколта. Ако настъпело слънчево затъмнение, трябвало да се направи всичко възможно, за да се появи слънцето отново.
И тъй, първобитният човек вършел какво ли не, за да угоди на тези капризни свръхестествени сили. Принасял им в жертва зърно, животни, понякога и собствените си деца. Правел любов в браздите на нивите си, за да предизвика плодородие, с цената на всичко. Прибягвал до всякакви примамки и подкупи, които според него божеството щяло да приеме.