После някои от хората поумнели. Най-умните от тях били древните гърци. Хрумнало им нещо. Да предположим, мислели си те, че в действителност нещата не се случват просто така, заради някакви свръхестествени Капризи. Да предположим, че съществуват някакви закони, които управляват явленията, като смяната на сезоните, движението на планетите и всичко останало във видимия свят.
Да предположим, с една дума, че всичко си има Причини.
Това състояние на съзнанието наричаме „научно“. То се зародило около шест века преди Христа в гръцките селища по бреговете на Мала Азия. Това била първата идея за Причинността, и тя останала жива в продължение на две хиляди и петстотин години.
Бремето на тази идея било носено от гърците през почти половината от този период. После и останалият свят възприел идеята, да речем, някъде по времето на Коперник. Тогава именно започнали да се раждат великите умове, които се опитвали да разгадаят какво точно кара нещата да се случват: хора като Кеплер, Галилей, Робърт Бойл и Християн Хюйгенс, Исак Нютон — един от най-великите от тях; Далтон, Карно, Фарадей, Максуел… чак до Алберт Айнщайн с неговото продължило цял живот търсене на Всеобща пространствена теория, която да обясни Причините за всички явления.
Всички те преследвали едно и също. Опитвали се да открият правилата, по които А си взаимодейства с В, за да се получи състоянието С. Всички тези правила са Причинни по своята същност.
После идеята за Причинността започнала да губи почва, тъй като се появили Планк, Хайзенберг и Стивън Хокинг, които обяснили на тези велики търсачи, че са насочвали усилията си в погрешна посока.
А във вярната посока — там, където най-напред трябвало да се появят обясненията, — Причинноста претърпяла поражение. Имало явления, които нямали специфични и определени причини. Някои видове информация трябвало да останат завинаги неизвестни. Някои процеси, накратко, по същество били Хаотични… което означавало, че, независимо колко знаем за състоянието на система Х днес, не можем да предвидим какво ще бъде нейното състояние утре.
На сцената се появил Хаосът. Не бил добре дошъл. Хора като Айнщайн го ненавиждали. „Бог не играе на зарове с вселената“ — протестирал той, а Хокинг му отвърнал с прочутата си реплика: „Бог не само играе на зарове, но понякога ги хвърля там, където не можем да ги видим“.
А айодите, които винаги виждат всичко, изпяха:
Разбира се.
Никой не може да види това, което никога го няма.
8.
Кайри Куинтеро гледаше невъзмутимо нещото с медночервената черупка, което идваше към него.
— Здрасти — каза то с топъл женски глас и протегна пипало, за да поеме ръката на Кайри. — Аз съм Дейзи Фей. Чудесно е че отново виждам човешки същества… освен Франсис, искам да кажа.
За изненада на Кайри пипалото бе топло и меко; не беше като от метал.
— Здрасти — отвърна той. — Надявам се, че ще извиниш моите приятели. Ние просто нямахме представа как…
Биороботът се засмя.
— Как изглеждаме ли? Франсис не ви каза, нали? Е, знам, че сте изненадани. Самите ние доста се зачудихме, когато се събудихме първия път! Но Костенурките свършиха добра работа, особено като се има предвид какво им е през последните няколко дни. Върховния Буревестник е истински тиранин, когато поиска, а обикновено е така. Но ги накара да ни прегледат основно и да ни подготвят за следващата мисия.
Застанал до Кайри, брат му потръпна и попита:
— Харесвате ли се в този си вид?
— Харесва ни, че сме живи — отвърна тихо жената, — което нямаше да бъде така без тяхната помощ. Дали ние бихме направили същото за някой от тях?
— Надявам се, не — изръмжа Сорк Куинтеро.
Едно разположено на върха на гъвкаво стъбълце око се обърна към него, а лицето от екрана продължаваше да се усмихва.
— Мисля, че не сме се запознали още — каза Дейзи Фей.
Последва ритуалът на запознаването. Сякаш, помисли си Кайри, са семейна двойка, пристигаща на прием и представяна на гостите.
— И двамата се радваме да се запознаем с вас — каза другият, на име Марко. — Но Франсис, не смяташ ли, че е време да отиваме на кораба?
— Не знам къде е — призна Крейк.
— Разбира се, Крейк, но ние знаем — обади се жената. — Води, Марко! — А когато тръгнаха, тя нежно плъзна пипало в шепата на капитана и продължи: — Умирам от любопитство. — За каква мисия приказва Върховния Буревестник?
Крейк се извърна и я погледна.
— Мисия? Каква мисия?
Биороботът се поколеба.
— Мислех, че ти ще знаеш, Франсис. Върховния ни каза да бъдем готови за нещо много важно… да не би да не те е информирал?