— Нито дума, по дяволите! — изръмжа Крейк. Хубавото лице го погледна със съчувствие.
— О, Франсис — въздъхна тя. — Пак се разстройваш. Съжалявам, че споменах за това. Както и да е, ще бъдем на кораба след минута…
— А когато излетим — каза Крейк заканително, — няма да има никакво значение какви са били плановете на Костенурките.
Но тук дълбоко се заблуждаваше.
Кайри Куинтеро усещаше, че положението става напрегнато. Надушваше конфликти и неприятности, свързани с тревогите на Франсис Крейк, объркаността и страха на Сорк, опасенията на Муун Бъндиран за съдбата на любимия й тавър… Кайри искрено желаеше да прогони надвисналите облаци. Никой нямаше полза от тях. Това, което е вярно, ще си остане такова — това бе необоримата истина. На Кайри му се искаше да намери точните думи, чрез които да я предаде на останалите. Но не всички се нуждаеха от обяснения. Кайри чувствуваше това по особен начин, съвсем неочакван и напълно лишен от логика. Бе направо смешно — поне Сорк би се изразил така — но Кайри бе почти сигурен, че онова нямо животно тавърът на Муун Бъндиран, отлично разбира всичко.
Не е възможно, каза си уверено той… знаейки, че не е така.
После завиха покрай един ъгъл и се оказа, че са пристигнали. През кристалния илюминатор Кайри Куинтеро зърна странния вълнов кораб с още по-странния американски флаг, изрисуван върху него.
— Най-после у дома — каза Крейк, усмихвайки се за пръв път от разговора с Костенурката насам…
Но усмивката замръзна на лицето му, когато отвориха люка. Някой ги бе изпреварил. Две Костенурки стояха вътре и ги чакаха.
Единият бе същият онзи Върховен Буревестник, когото бяха срещнали в коридора. Другият имаше ръждивокафява черупка и яркожълти очи, с които ги оглеждаше; Муун Бъндиран го позна и ахна.
— Можете да влезете — каза Малкия. — Забавихте се. Време е да тръгваме.
Това бе повече, отколкото капитан Франсис Крейк можеше да понесе.
Той изръмжа побеснял, хвърли се напред през вратата и се озова пред бронираните туловища на двете Костенурки, в сравнение с които изглеждаше като джудже. Но това не го смути. Очите му мятаха мълнии, когато ги впери в клюнестото лице на Върховния Буревестник.
— Какво правите на моя кораб? — викна Крейк.
Костенурката сведе към него рубинено око и от транпозера се разнесе стържещият й глас:
— Не говори глупости. Трябва да излетим незабавно. — Другото око се местеше по лицата на останалите човеци. — Присъствието на този тавър е необходимо, също и на неговата собственичка и на Куинтеро Сорк. Другите човешки същества могат да напуснат този кораб, ако желаят, защото от тях няма нужда.
— Няма нужда? — кресна Крейк кипящ от гняв. — Вие ли ще ми казвате кое е нужно и кое не! Тук нямате никакви права, и двамата. Напуснете кораба!
Малкия се изпъна в цял ръст с враждебното си клюнесто и тясно лице.
— Корабът не е твой! — изрече той с гъргорещите, цвъртящи звуци на езика на Костенурките, преобразувани от транспозера в доловими за човешкия слух честоти. — Само ти е даден под наем.
— Но наемането е част от договор и е в сила, докато работя за вас! Това ми беше обещано! Няма ли да спазите споразумението ни?
— Не обсъждай заповедите ни! — прогърмя гласът на Малкия, но Върховния Буревестник го прекъсна.
— Почакай — изкряска той и с отривисто движение изключи двата транспозера. Костенурките засъскаха и заграчиха помежду си, после Отговорникът отново включи транспозера си. Хвърли бърз поглед към групата и обяви: — Няма да спорим. Само трябва да се споразумеем.
— Върви по дяволите! — отсече грубо Крейк. Намеси се и Сорк Куинтеро:
— Не можете да принудите тавъра и Муун Бъндиран да дойдат с вас! Това е отвличане!
— Няма никакво отвличане, Куинтеро — изсъска Малкия. — Чуй обясненията на Отговорника!
Върховния Буревестник се изпъчи и заговори тържествено:
— Искаме просто една размяна. Ти притежаваш неща които са ни нужни: тавърът и записите с лекции.
Сорк зяпна.
— Откъде знаеш за записите?
— Глупав човек! — изграчи Костенурката. — Мислиш си, че не ни е известно какво има в онези чанти? Разбира се, че знаем. Вие имате нужните ни неща, а ние — това което ви трябва: този кораб. Можем да станем съдружници.
— Съдружници? По дяволите, този кораб е мой дотогава, докогато работя за вас! — извика Крейк.
— Да, ти работиш за нас — съгласи се Малкия. — Този кораб ни трябва, за да осъществим, аз и Отговорника, едно твърде важно пътуване — най-важното в историята на Костенурките!