Сорк направи отчаян опит да овладее спора.
— Но… — започна той, търсейки точните думи. — Но… но защо ви са тези записи? Вие твърдяхте, че са еретични. Мисля, че думата, която използвахте, беше „сквернословие“.
— Това вече не е в сила — изписка пронизително Малкия. — Поради смъртната опасност, в която се намира Братството, сме длъжни да преодолеем отвращението си от… някои неща.
— Които не са твоя работа, Сорк Куинтеро — наблегна Върховния Буревестник. — Нужно е само да потвърдиш пред нас, че приемаш обединяването на активите в името на общото благо.
И оттук нататък спорът не отбеляза никакъв напредък. В продължение на повече от час Сорк се бореше за какво надмощие, а Костенурките мрачно отстояваха позицията си.
Колкото повече обмисляше положението, толкова по-объркано му се струваше то. Изглежда Костенурките мълчаливо признаваха, че в тия богохулни (но безспорно интересни) бръщолевения за някаква си квантова антропия има зрънце истина.
Но ако действително е така, то възникваха някои трудни въпроси. Например: ако твърденията в лекциите са верни, то научните факти би трябвало да са били известни на изобретателите на вълновия кораб. А ако Костенурките отричат науката… тогава как са могли да създадат такъв?
Когато понечи да ги попита, те се нахвърлиха върху него с яростни крясъци.
— Не задавай въпроси за неща, които не са твоя работа! — избуботи гласът на Върховния.
Сорк го погледна с омерзение, но с чувството, че е победен. На всичкото отгоре от известно време бе започнал да надушва миризмата на храна, която се готвеше някъде. Отдавна не беше ял.
— По-нататъшно обсъждане не е необходимо — изграчи троснато Малкия. — Чакаме отговора ти. Приемаш ли нашите условия? Или да наредим промяна на курса, за да те оставим на някоя планета?
Сорк изпъшка и се предаде… но не напълно.
— Добре. Ще се постарая да ви обясня за какво става дума в лекциите.
— Отлично! Значи се споразумяхме — каза Върховния. — Първото прослушване ще се състои още сега.
— Но аз съм гладен! — изстена Сорк.
— Сега! — повтори Костенурката.
Когато най-накрая разрешиха на Сорк да се върне в контролната зала, той никак не се изненада, че завари там Франсис Крейк. Изненадващото бе, че не Крейк седеше пред контролния пулт. Той бе в другия край на залата и тъкмо изваждаше храна от печката, а мястото му пред пулта бе заето от Муун Бъндиран, която се взираше в бутоните под зоркото наблюдение на Марко Рамос, протегнал над главата й стъбълцата на очите си. Тавърът й седеше на пода край нея.
При влизането му животното погледна към него, но почти веднага огромните синьовиолетови очи помръкнаха и главата се обърна настрани.
— Здравей, Сорк! — извика Муун, доволна от себе си, Но щом видя изражението на лицето му, въодушевлението й се изпари. — Какво е станало? — разтревожено попита тя.
Сорк сви рамене.
— Какво правиш?
— Управлявам кораба! — гордо отвърна девойката. — Е, не че има кой знае какво да се прави, но Марко казва, че вече знам достатъчно, за да предупредя, ако нещо откаже…
— Справяш се отлично — увери я Марко. — Какво става с храната, Франсис? Бас държа, че и Сорк би си хапнал.
Капитанът измърмори нещо под носа си и се зае да сипва от контейнерите гореща храна в чинии и да ги раздава.
— Благодаря — каза Сорк, давайки си едва сега сметка колко е огладнял. Но тъкмо вдигна вилицата към устата си, когато забеляза, че металното същество — Марко Рамос, — също яде, пъхайки храната в някакъв процеп в черупката си, и то с неподправеното удоволствие на човек, който отдавна не е слагал нищо в уста.
Едно от очите се обърна към него и на Сорк му се стори, че проблясва закачливо.
— О, да, и ние ядем — каза Марко. — Имаме си истинска храносмилателна система. Да ти разкажа ли как ходим до банята? Много просто. Отваряме ето този капак…
— Моля ти се! — възмути се Сорк.
Муун Бъндиран го погледна и смени темата.
— Тази пържола от тавър е наистина вкусна, капитан Крейк. Умеете да печете месо… но… Вие не ядете!
— Не ям месо от таври — сопна се Крейк.
Муун го гледаше недоумяващо.
— Но то е толкова вкусно…
Крейк кимна и се вторачи в нея.