Двете Костенурки най-после се появиха, унили и омърлушени.
— Какво става? — попита ги капитанът. — Уредите ли са повредени?
— Уредите са напълно изправни, Крейк — отговори му Върховния Буревестник с продран, дълбоко опечален глас. — Но изглежда са се сбъднали най-мрачните ни очаквания. Святата планета на нашата Майка е изчезнала. Нищо не е останало от нея.
Сред песните на айодите има една, която възпява единството така:
То е сега.
То е винаги.
То е едно.
Понякога сред песните, които айодите чуват, долавят една, която е като ехо от тяхната собствена, нищо че я пее тих глас от далечен свят.
— Да допуснем, че идеите на Стивън Хокинг и останалите са верни и че нашата вселена е само една от многото — може би от едно безкрайно множество. Има ли начин нашата вселена да бъде свързана с някоя друга?
Отговорът, колкото и изненадващ да е, е „Да“. Това, може би, е неосъществимо на практика, но теоретически — да, вероятно има точки на съприкосновение, наречени от Хокинг и други учени „проходи на дървояди“.
Според Хокинг и Роджър Пенроуз проблемът с тези проходи на дървояди като врати към другите вселени е, че са заобиколени от непреодолима бариера, наречена „хоризонтът на Кочи“. Теоретично било възможно някакъв обект да премине бариерата на Кочи, но само ако не ни е грижа в какво състояние ще бъде той след това. Хокинг и Пенроуз смятали, че хоризонтът на Кочи би унищожил всичко, което навлезе в него, посредством един-единствен тласък на безкрайната си енергия.
Това обезкуражило евентуалните вселенски пътешественици.
Но тогава Кин Торн разгледал по-внимателно проблема и съобщил добри новини. Бариерата не би била така разрушителна в един особен случай, който той открил — там, където проходът е образуван от така наречената „екзотична материя“.
Това вдъхновило двама английски учени — Фелисити Мелър и Ян Мос — да се задълбаят в проблема малко по-подробно. И открили, че не е нужна дори тази екзотична материя. Нужна била единствено затворена вселена.
Грешката на техните предшественици била в допускането, че вселената е плоска и отворена. Това улеснявало математическите изчисления, но скривало истината. В края на краищата, нямало причина за подобно допускане a priori. Нямало доказателство, че плоско отворената вселена съответствува на физическата реалност. Когато Мелър и Мос пререшили задачата с по-правдоподобното допускане за затворена вселена, те открили, че проблемът с бариерата на Кочи е изчезнал.
И тъй, пътят бил открит за всеки, който искал да премине през прохода на дървояда и да излезе в друга вселена…
Е, не било съвсем така. Оставал един малък проблем.
Първата стъпка при едно такова пътешествие била най-трудната. Трябвало да избереш едното от две неща. За да преминеш през прохода на дървояда, първо трябвало да си го направиш. Или, ако не знаеш как да си го направиш, трябвало да намериш начин да стигнеш до някой съществуващ проход…
И айодите изпели:
И това е начинът да стигнеш от близкото до безкрайното.
Направи го.
12.
Муун Бъндиран най-много се чудеше на Костенурките, които изглежда не губеха надежда, въпреки очевидния факт, че планетата им вече не съществува. Те продължаваха да настояват — не, те направо се молеха, колкото и невероятно да беше — да узнаят колкото може повече от онези остарели лекции.
Но какво точно, Муун не разбираше. Отначало и тя се бе заслушала в записите заедно с останалите, но не можеше да свърже нищо в тях с познатата й действителност, освен това повечето й звучаха някак обезпокоително.
Например Трейл. За какво ли им бе притрябвал той? Седнал с кръстосани крака на пода, тавърът я погледна със загриженост в топлите си очи.
— Няма нищо страшно, Муун — промърмори той. — Не чувам злонамерени песни за теб.
— А за теб? — попита тя. — Какво мислят да правят Костенурките с теб?
Той помълча, после каза:
— Каквото трябва, Муун.
— И кое е то?
Но той не отговори, просто взе ръката й в своята и отново затвори очи. Муун неспокойно се размърда. Цялата тази ситуация, помисли си тя, започва да става твърде необичайна, за да се чувствува човек нормално. Тя стисна трипръстата, твърда лапа на Трейл, която й вдъхваше сигурност. Единствената сигурност, която имаше откак тези „същества“ — нейните спътници — бяха започнали да грачат и да си крещят един на друг.
Фактът, че бяха преустановили вълновото задвижване, все пак бе някакво утешение. Поне вече не я заобикаляше зловещата сфера от звезди и празно пространство. Сега бяха включени само лампите, но и това, което осветяваха в контролната зала, не можеше да накара Муун Бъндиран да се чувствува по-добре.