Два чифта очи го пронизаха мълчаливо и гневно.
— Планетата е отишла някъде — поправи го Малкия. — Ако това, което казва Сорк Куинтеро, е вярно…
— Не, не! — извика уплашено Сорк. — Не знам кое в тия лекции е вярно и кое не… Просто ги цитирах!
— Ако е вярно — продължи Малкия, без да му обръща внимание, — то вероятно съществува проход на дървояд, и в такъв случай трябва да помислим.
— И освен това — допълни Върховния Буревестник, — ние ще се оттеглим за размисъл в нашия сектор. Когато сме готови, ще се върнем да ви съобщим решението си.
— Чакайте малко! — извика Крейк. — Какво искате да кажете с това „решение“? Трябва да поговорим… — Но те вече бяха излезли. — Какво по дяволите… За какво решение говорят, Сорк? Имаш ли представа?
Сорк Куинтеро гледаше след Костенурките. После премигна и се обърна към Крейк.
— Дали имам представа? Не. Мога само да гадая, а не искам, защото… защото това ме плаши.
Крейк го гледаше настойчиво.
— Зарежи това, Сорк. Не ми пука дали те е страх или не. Искам да чуя какво мислиш.
— То е само догадка — заинати се Сорк.
— По дяволите, Сорк!
Сорк сви рамене.
— Според мен те смятат, че планетата им е преминала през прохода на дървояда и се е озовала в някаква друга вселена. — И като забеляза как го гледат Муун и капитанът, добави: — И мисля, че искат да я последваме.
— Това възможно ли е? — поиска да знае Крейк.
— Откъде, по дяволите, да знам? — попита Сорк, и с пълно право. — Питайте Муун. Или нейния тавър — и те знаят толкова, колкото и аз.
Крейк разсъждаваше върху нововъзникналия проблем и слушаше само с половин ухо. После вдигна поглед.
— Една минутка. В лекциите казаха, че тези проходи на дървояди съществували само в продължение на една скилионна част от секундата, а според реалното време планетата е изчезнала преди почти сто и петдесет години…
— В лекциите също така се казва, че проходите са прекалено малки, за да бъдат видени — напомни Сорк и посочи с ръка към грамадния екран. Като се обърна отново към Крейк, на лицето му играеше усмивка. — Да се отдаде човек на размисъл — каза той, — струва ми се, е най-доброто за момента. Това и смятам да направя… ако намеря нещо, което да ми помогне да размишлявам по-добре.
Когато Сорк излезе, Муун Бъндиран попита капитана:
— Какво имаше предвид той?
— Надушил е уискито ми — отговори й Крейк.
— Но Сю-линг казва, че не трябва да пие! — разтревожи се девойката.
— Да не е малък! — сряза я Крейк. — Да си решава сам. — Той тръсна глава и приключи със Сорк. — Не знам какво да правя. Мислех, че Костенурките поне ще се опитат да се свържат с онези другите кораби. Да знаех само какво им е в главите!
Муун мълчаливо потръпна. Стисна още по-силно добрата лапа на Трейл. Крейк видя това и сви устни.
— Късметлийка си — каза унило той. — Поне си имаш кой да те утешава, нищо че е само едно домашно животно.
— Трейл не е „домашно животно“ — възрази Муун най-сериозно. — Той е мой приятел, капитан Крейк…
— Добре, де. Не исках да го обиждам — извини се капитанът. После прочисти гърлото си. — Отдавна искам да те питам нещо. Моля те, не ме разбирай неправилно, но… отнася се за теб и Трейл…
Муун се изправи.
— Да не би да ме питаш дали не правим нещо неприлично? Така би се изразила майка ми.
— О, не! Наистина! Нищо такова, само…
— Само че все те човърка, нали? — разсърди се тя. После омекна и тъжно рече: — Доста хора си го мислят. И точно затова биха го изгорили жив, ако ни бяха хванали. Но Трейл наистина е само мой приятел, капитан Крейк! Той е като… — Тя помълча, търсейки най-подходящите думи. — … Като дете. Присъствувах на раждането му. Беше колкото котенце — малките таври са дребни — а аз бях само на около осем години. Играех си с него като с кукла, къпех го, пеех му… той чуваше моите песни много преди да започне да чува онези, които сега казва, че слуша. Люлеех го в количката за кукли и му четях. Научих го да говори и чете! Таврите никак не са глупави, да ти кажа.
— Не знаех, че може да чете — гузно измърмори Крейк.
— Може да прави много неща. Само че… Е, таврите са по-различни от нас, нали. Много от нещата, които са важни за нас, въобще не ги интересуват. Трейл е като… — Девойката се изчерви, защото не се сещаше за точната дума — … като… ами като светец. — Тя се пресегна и погали голямата глава. — Помниш ли как те гледах вътре в къщата, докато стана твърде голям, Трейл? — Огромните очи сякаш се усмихваха с любов. — Той би умрял за мен, капитан Крейк. Сигурна съм. А и той знае, че за него бих направила всичко.