По лицето на видеоекрана на Дейзи Фей пробягна смущение.
— Е, да… Да ти кажа право, Муун, не бяхме чак толкова сериозно пострадали.
— Но капитан Крейк ни обясни, че са ви… хм… ремонтирали.
— Да, до известна степен — призна Дейзи Фей. — Но не беше това причината да не го придружим на Земята. Ние просто… не искахме хората да ни виждат. — Тя разсеяно потупваше облото си тяло с едно от пипалата. — Знам, че изглеждаме смешно, Муун. Но не бива да обвиняваме Костенурките за това, че може би са използвали за модел самите себе си.
Муун се покашля.
— Дейзи Фей, мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се — подканващо отговори жената робот. — Дори се досещам какво ще ме питаш. Как сме станали такива, нали? Ще ти кажа. Аз дори се гордея с това — не е ли вярно, че съм единствената жена робот във вселената, а? И не е ли за предпочитане да съм си такава, отколкото мъртва? — Тя седна на пода върху четири от осемте си пипала. После подобно на Муун протегна пипало и го положи внимателно върху широкото рамо на Трейл. Трейл премигна, но само издаде тих и дълбок дружелюбен звук.
— Беше през войната — започна Дейзи Фей. — Бях кореспондент на един чикагски вестник… Знаеш ли какво е вестник?
— Онова, от което хората научавали какво се случва по света? Преди да измислят видеоекраните?
— Точно така. Нямах голям опит, но повечето мъже бяха мобилизирани и се наложи да натоварят мен, младото момиче, с тая работа. Пратиха ме в Южна Америка да се запозная с плановете на другите страни за живота след войната. Трябваше да прелетя над Андите — планинска верига в Южна Америка…
— Знам ги — увери я Муун. — Все още са си там.
— Да. Предполагам, че е така. Както и да е — продължи Дейзи Фей с внезапно подрезгавял глас, — разбихме се.
— Разбихте се? Тоест, самолетът ви е паднал от небето?
— Да… Не забравяй, Муун, това беше много отдавна. Самолетите не бяха така надеждни. На борда бяхме шестима — стар ДЦ–2, това е малък витлов търговски самолет. Помощник-пилот беше Марко. Докато се опитвахме да намерим път през проходите, връхлетя буря и ни тласна право върху скалите.
Тя млъкна; само пипалото й нежно милваше рамото на тавъра. Лицето на екрана й беше тъжно. После рязко раздвижи пипала и продължи:
— Никой не беше виновен, трябва да знаеш. Най-малко пък Марко, той дори не беше в пилотската кабина в момента. Но станалото — станало. Пилотът загина на място, също и двама от пътниците. Другият пътник — жена, — беше зле ранена. Ние с Марко се опитахме да я свалим от планината на носилка, защото знаехме, че ще умре от студ във виелицата там, на тази надморска височина…
Тя отново замълча. Нежните движения на пипалата й печално замряха.
— Попаднахме в лавина, която ни отнесе далеч надолу. Бяхме живи погребани под снега. Безпомощни. И двата крака на Марко бяха счупени, също и гръбнакът му. Не можеше да се движи. Аз бях малко по-добре — само с една счупена ръка, но бе счупване с отворена рана и болеше адски… бяхме зле. И мръзнехме. Единствената ни надежда беше в аварийното радио „Мей уест“, което носехме със себе си.
— Какво е това?
— „Мей уест“ ли? Вид портативно радио с ръчка, която въртиш, за да заработи. Но нямахме големи шансове да го използваме, тъй като се намирахме в дълбока долина и радиосигналът нямаше да преодолее планината. — Тя почти се засмя. — Оказа се, обаче, че няма да имаме нужда от него. Не очаквах някой самолет да ни намери и бях права. Никакви самолети. И когато онзи смешен апарат се спусна отгоре — приличаше на банан с тесни, дълги, леко закривени криле, и бълваше бледосин дим от дъното си, — та тогава си рекох, че съм умряла или сънувам. Досещаш се какво е било.
— Костенурките ли?
— Позна от първия път! Разузнавателен кораб на Костенурките. Повярвай ми, като видях съществото, което излезе от него за да ни прибере, си помислих, че окончателно съм се побъркала. После припаднах… и когато се свестих, бях в този си вид.
— Значи Костенурките са те превърнали в… — Муун прехапа устни, за да не произнесе следващата дума.
— Те ме ремонтираха — поправи я Дейзи Фей. — Направиха всичко възможно, Муун. Ние с Марко бяхме едни от първите човешки същества, които виждаха. Знаели са само как изглеждат те самите, затова са използвали себе си за модел — по онова време още нищо не им е било известно за човешката анатомия.
— И са се учили от опитите, проведени върху вас?
— Да. И от труповете. Най-вече от труповете. — Гласът на Дейзи Фей беше тъжен. — Защото не всички хора, които се опитали да спасят, оцелели. Ние имахме късмет. — Тя се изправи и плавно размаха пипала. — Но чаят е готов, Муун. Как го обичаш?