Муун Бъндиран се чувствуваше странно сгрята и спокойна в компанията на Дейзи Фей. Сякаш беше на Земята, в кухнята на някоя приятелка — не че тази каюта на борда на космическия кораб с нещо напомняше на кухните в Ню Мексико или че Дейзи Фей приличаше на приятелките й там, у дома. Все пак бе така приятно…
Но само до момента, в който видя какво направи Дейзи Фей с чая си. Трябва да е зяпнала от изненада, защото очите се извиха към нея.
— Извинявай — каза Муун и отклони поглед.
Жената робот с изискан жест отвори малкото капаче точно под екрана на корема си и хванала чашата с две пипала, внимателно наля малко чай в отвора.
После лицето на екрана й се усмихна.
— Съжалявам — каза гузно Дейзи Фей. — Забравих колко странно изглежда отстрани. Но ние усещаме вкуса на храната. Ние сме си хора, Муун. Имаме си мозъци, почти като вашата кръвоносна и храносмилателна системи, жлези и така нататък. Загубили сме само периферните части на телата си.
Муун реши отново да опита късмета си.
— А можете ли… хм… вие с Марко да…
— Де да можехме! — въздъхна Дейзи Фей. — Но сегашната ни анатомия не го позволява. Не можем да имаме полови контакти. Костенурките просто са пренебрегнали това — предполагам защото не им е било известно, че човеците могат да изпитват подобна необходимост. Нали знаеш, че и те самите никога не го правят, освен когато един-единствен от милиардите мъжкари се съвокуплява с новата Майка, щом тя съзрее… Жалко, наистина, защото само да можеше да видиш какъв беше Марко преди катастрофата! Бе направо разкошен! Не много висок. Даже го надминавах по ръст с около един инч, когато бях с високи токчета, но това са подробности. Имаше прекрасно телосложение, — и с тези топли кафяви очи… От средиземноморския тип мъже, които на времето бяха доста прочути… Бях се побъркала по него, наистина. Ако не беше така, нямаше да съм на онзи самолет. А после се разбихме, и край на всичко. Така и не успяхме да правим любов…
Тя помълча тъжно известно време. После лицето на екрана отново се усмихна.
— Но поне сме живи — каза тя. — И сме заедно!
По-късно, докато хранеше тавъра, Муун се замисли за „късмета“ на Дейзи Фей Макуин и Марко Рамос и потръпна.
— Не знам, Трейл — промърмори тя и потърка копринената козина между рогата му. — Сигурно е по-добре да си жив, отколкото мъртъв, и това наистина е късмет… Но що за живот води Дейзи Фей?
Тавърът, клекнал до нея, извърна големите си синьо-виолетови очи и я погледна без да престава полека да дъвче червените плодове.
— Като си помислиш — продължи Муун, — какъв ли ще бъде и нашият живот оттук нататък? Спътниците ни са добри хора, Трейл, сигурна съм. Нямам предвид Костенурките, разбира се. Не ги разбирам добре. Но капитан Крейк и останалите… имам им доверие. Само дето всичко започна да става малко страшничко…
Тавърът тихо измуча — не слова, просто отклик. Това бе всичко, което тя очакваше — или от което се нуждаеше; по същия начин бе разговаряла с Трейл още когато той беше малко теленце — споделяше с него всичките си детски грижи, без да се нуждае от отговор, а само от утехата, която й даваше неговото присъствие. Почувствувала се по-добре, тя се усмихна.
Като довърши плодовете, тавърът се изправи на крака и я погледна с очакване.
— Да отидем да видим какво правят другите ли? — попита тя. — Костенурките много се забавиха. Какво ли са намислили? — Тя въздъхна и пое голямата космата лапа. — Постъпихме правилно, Трейл — каза му тя съвсем сериозно, докато вървяха към контролната зала. — Не можехме да им позволим да те осакатят, нали? Но… о, колко щастлива бих била, ако само знаех какво ще се случи!
Но час по-късно, когато вече знаеше, тя не се чувствуваше никак щастлива.
Макар айодите да не са пазачи, те наблюдават. Понякога запяват, като видят нещо, друг път — като дочуят някоя песен; защото са айоди и пеенето е техният живот.
— Спомняте си, че говорихме за междувселенски пътешествия през проходите на дървоядите, и казахме, че евентуалният пътешественик ще се сблъска с редица труднорешими проблеми.
Това, което можете да направите, е да намерите такъв проход на дървояди и да отидете там. Да намерите проход на дървояди в ниската земна орбита не е твърде вероятно, тъй като проходът на дървоядите много прилича на черна дупка, в която ще си имате неприятности с гравитационното привличане. То би пръснало Земята на конфети, дори да не съществуваше опасността от унищожителната радиация на акреционния диск. Така че наблизо такъв няма. Ако имаше, щяхме да знаем.
Но за да стигнете до проход на дървояди, трябва първо да изобретите някакъв наистина бърз кораб, който да ви отведе там.