— Аз? — учуди се той. — Да не би да говориш за ония стари научни лекции? Но не аз ги чета, нали? Това са просто записи на казаното от един професор пред студентите му; аз не мога да знам дали то е вярно или не.
— Ти ни обясни, че тези човеци вярват в правдоподобността му — обади се злорадо Малкия. — Сю-линг Куонг също потвърди, че записите са автентични. Отричаш ли мъдростта на собствената си раса?
— Отричахте я вие! — кресна разярено Крейк. — Какво ви накара да си промените мнението?
Тишина. После Върховния Буревестник промълви глухо:
— Не сме променили мнението си. Просто нямаме друг избор, защото сме отчаяни.
Щом излязоха от контролната зала, Дейзи Фей попита Марко:
— Наистина ли му има нещо на вълновото задвижване?
Лицето на екрана кимна отрицателно.
— Не, доколкото знам, но исках да дам на Франсис оправдание, в случай че му потрябва. Да вървим!
Дейзи Фей го последва по коридора.
— Никак не обичам, когато Крейк побеснее така — измърмори тя.
— Събра му се много — отговори Марко. Спря се пред входа на отделението. — Каквото и да се случи, обаче, някой трябва да се грижи за машината. Давай да балансираме вълновите конвертори.
Почувствуваха облекчение от това, че вършеха нещо познато. Настроиха изходните напрежения на генераторите, за да ги подготвят за следващото задействуване на вълновото задвижване. Дейзи Фей обаче включи интеркома и те чуха сърдитите гласове в контролната зала. Всички се бяха включили в спора: Крейк ревеше като бик, двете Костенурки буботеха, Сю-линг и братята Куинтеро се мъчеха да кажат по някоя дума, когато това бе възможно. Мълчаха единствено Муун Бъндиран и нейният тавър.
— Всичко така се обърка! — въздъхна Дейзи Фей. — Какво ще правим, Марко?
— Ще правим това, което ни заповяда капитанът — отговори той веднага. — Какво друго?
— Идеята ти май не беше лоша — каза сериозно тя. — Може би наистина трябва да повредим генераторите… просто докато Франсис вземе нещата под свой контрол… или докато Костенурките се откажат от плановете си.
— Не и без заповед от капитана — отвърна Марко.
— Естествено — въздъхна отново Дейзи Фей. — Понякога ми се иска да ме бяха оставили да умра в снега.
Рамос я погледна с двете си очи.
— Никога повече не казвай това!… И аз — добави по-меко той, — понякога си спомням за живота преди…
Тя размаха пипала в знак на съгласие.
— Толкова далеч… Толкова отдавна. Съжаляваш ли, поне понякога?
— Че ни спасиха Костенурките ли? Никога! — каза без колебание той. — По-добре е да си жив, отколкото мъртъв.
Тя го гледа дълго време, преди да проговори:
— Но точно там е въпросът, нали? Наистина ли сме живи, Марко?
— Знаеш, че сме живи. Е… — уточни, — не както преди, може би, но сме живи, и това си е! — Очите му се обърнаха към нея, а лицето на екрана му стана сериозно. — В известен смисъл за мен това не е просто живот. То е… почти рай. Нещо, за което мечтая от дете. Казвал съм ти защо.
Дейзи Фей насочи едното си око към спътника си, а с другото оглеждаше уредите. Крясъците от контролната зала продължаваха да долитат до тях; дочуваха се думи като „проходи на дървояди“ и „други вселени“ и най-вече вбесеният глас на Крейк, който отказваше да направи това, което искаха от него Костенурките.
— Разкажи ми пак, Марко — прошепна Дейзи Фей с треперещ глас.
Той нежно докосна гладката й червена черупка и послушно заразказва старата история, в която се говореше за човешкия свят — времена, които толкова лесно се забравяха, особено като мернеш образа си в някое огледало!
— Бях син на беден фермер — започна той за кой ли път. — Там, в Чили, през стария ни двайсети век. Растях, а пред мен в живота ми нямаше… нищо. Нито пари, нито надежди. Очакваше ме превиване на гръб из нивите и мизерия.
— Знам — промърмори жената и погали твърдата му черупка.
— Но когато облаците се вдигаха, съзирах един планински връх. На него имаше голям белоснежен мехур, най-красивото нещо, което някога бях виждал. Наричаха го „обсерваторията“. Казваха, че там работят астрономи, които изследват космоса с телескопи, и… о, Дейзи Фей, така исках да стана и аз като тях! Нощем излизах на пасището, лягах по гръб и гледах звездите — Южния кръст, Алфа Центавър и всички останали… В градчето ни живееше още едно момче, синът на магазинера. Той имаше повече пари от мен, но се бе запалил по същите неща. Двамата си поръчахме материали по пощата. Плати ги той, защото нямах пари, аз пък свърших повечето работа. Построихме си телескоп. Господи, Дейзи! Беше толкова прекрасно да наблюдаваме луните на Юпитер, Голямата мъглявина в Орион и Магелановите облаци… После попаднах във военно училище и станах пилот. Изучавах навигация и се питах дали родителите ми ще ме пуснат да запиша астрономия в университета, когато завърша… — Той се изсмя. — Но нищо не излезе, разбира се. Може би така и така никога нямаше да ме приемат в университета. И ето че благодарение на Костенурките мечтата ми се осъществи. Сега не просто съзерцавам звездите — сега съм в космоса и се скитам сред тях!