Крейк се изчерви. Тя го виждаше, че се притеснява, но въпреки това не маха ръката си.
— Беше само един от начините, поне доколкото си спомням.
Сю-линг кимна замислено.
— Муун Бъндиран доста се интересува от теб.
— Тя е дете. Не съм я докосвал.
— Нямаше да е лошо, ако не беше докосвал и мен точно сега, Франсис.
— Може би — съгласи се неохотно Крейк и пусна ръката й. — Съжалявам, Сю-линг, забравил съм как да се държа с жените. Разбирам ги, колкото разбирам и Костенурките, а това, по дяволите, е много малко.
Тя се изненада.
— Но аз мислех, че Костенурките ти са ясни. Разправяш се с тях от… векове.
— Само от няколко години — поправи я Крейк. — А през това време бяхме само Марко, Дейзи Фей и аз. Дявол го взел, изобщо не съм ги разбрал тия Костенурки! Как, например, са създали тези вълнови кораби?
— Те са изключително интелигентни. Предполагам, че просто са ги изобретили някак.
— Без да са изучавали квантова физика? Която за тях винаги е била богохулство, поне досега, когато са отчаяни. А историята им? Избягват да говорят за нея, но от време на време подочувам по някое име или намек. Например онзи народ Ш’шрейн, с когото воювали навремето. Лош народ, казват Костенурките; но що за война е било, кой е победил и къде са сега тези Ш’шрейн? Не знам. По дяволите! — той разтърси глава. — Не познавам добре даже човешката история, ако става дума. Не съм бил в колеж. Постъпих в армията на деветнайсетгодишна възраст, а в 188-а изтребителна група нямаше много време за учене. Знам имената на някои велики личности — Карл Велики, Юлий Цезар, Ейбрахам Линкълн — но нищо за това, което са направили, нито пък защо.
— Е, все нещо си чувал — увери го Сю-линг. — В края на краищата си кръстил кораба си с името на един доста известен ветроход.
Крейк изглеждаше поласкан.
— О, имаш предвид „Златната кошута“? Да. Това беше една романтична идея. Предполагам, че съм я взаимствувал от майка ми. Тя беше англичанка по рождение; омъжила се за баща ми през Първата световна война и обичаше да ми разказва за великите англичани. Особено за сър Франсис Дрейк.
— А пък ти си Франсис Крейк, с „К“.
Той се усмихна тъжно.
— Не е случайно, тя ме е кръстила така: Франсис Дрейк Крейк, но май не е много сполучливо. Звучи смешно. Имах си доста неприятности с това име в училище.
Тя се смееше.
— И е имало защо.
— Но той е бил велик човек, наистина — каза Крейк с уважение. — Най-великият английски морски капитан. Обикалял света с тромавите си ветроходи, стотици години преди да се родя. Исках да стана като него, когато порасна. — Крейк се смути. — Когато ме пратиха да летя над Южния Пасифик, аз… аз си представях, че следвам неговите пътища. Знаех, че не съм първият, както е бил той, но все пак си въобразявах, че изследвам неизвестни места…
— Което и правиш в момента, Франсис.
— Да — отговори той и млъкна.
— Значи си постигнал мечтата на живота си — продължи Сю-линг и почувствува, че се забърква в нещо, без да знае точно в какво и защо, но едно смътно предположение вече витаеше в съзнанието й.
— Не докрай — каза Крейк.
Очите му търсеха нейните, но не посягаше да я докосне отново.
Сю-линг въздъхна.
— О, по дяволите… — промълви тя и се хвърли в обятията му и думите станаха вече излишни.
Оказа се, че Франсис Крейк не бе забравил чак всичко за човешките жени. Сю-линг се питаше защо досега не е правила любов с брадат мъж… после дали съществува дума като „тригамия“… а накрая вече не се чудеше на нищо и не мислеше за нищо, защото се бе съсредоточила изцяло върху това, което се случваше с нейните устни, крайници, таз и тяло; дочуваше, но решително отказваше да послуша тихото тъничко гласче, което й нашепваше, че това ще създаде неприятности.
И то наистина създаде неприятности на един от членовете на екипажа на „Златната кошута“. Когато Муун Бъндиран видя Франсис Крейк и Сю-линг Куонг за пръв път след случилото се, те нито се докосваха, нито разговаряха помежду си по-особено, но на Муун й бе достатъчен само един поглед, за да настръхне и прехапе устни.
Трейл, разбира се, също забеляза веднага. Тавърът съчувствено докосна рамото на Муун с топлата си лапа, мърморейки гальовно. Муун откъсна очи от двойката и го погледна.
— Няма нищо, Трейл — успокои го тя.
Поне така би трябвало да е, продължи мислено девойката. Не можеше да има някакви претенции към космическия капитан, нито пък имаше право да съди Сю-линг Куонг за постъпките й. (Но двама мъже би трябвало да са достатъчни за когото и да било, възмущаваше се тя). Не им се сърдеше. Сю-линг беше толкова красива с тази нейна медночервена коса и големите сини очи — всеки мъж би я пожелал!