Докато тя, Муун Бъндиран, е толкова безнадеждно млада.
Девойката въздъхна примирено. Забеляза, че не е единствената, която е усетила нещо различно в отношенията между Сю-линг и капитана. Напрежението между Сорк и Франсис Крейк растеше. Добре че Сорк в момента не пиеше. Вероятно не беше и съвсем трезвен, но може би си налагаше да се ограничава при тези необичайни обстоятелства.
Каквото и да става, каза си Муун решително, тя си има Трейл, нейния най-добър и верен приятел. Отдалечи се заедно с него, опитвайки се отново и отново да разбере смисъла на неговите „песни“.
Но не бе в състояние да накара Трейл да обясни постъпките си. Не че той отказваше да отговаря на въпросите й — Муун бе уверена, че големият, любящ тавър никога няма да й откаже каквото и да било. Само че отговорите му бяха плачевно непонятни. Особено ако въпросите започваха със „защо“. Тогава неизменният отговор бе: „Така ми заповядват песните, Муун. Те са винаги прави.“
— Но не можеш ли да ми кажеш дали в тях се пее за това, което ще ни се случи? За това дали Костенурките ще открият някога своята планета?
Синьовиолетовите очи се извърнаха настрани.
— В песничките не се говори за това.
— Тогава защо ни накара да продължим?
— Песничките казват, че това е необходимо, Муун. Няма причина да спираме. Няма друго място, където можем да бъдем.
Муун изтръпна.
— По… дяволите… по… дяволите! — изрече отчетливо тя. — Не предполагах, че ще стане така. Надявах се… о! — Млъкна, опитвайки се да си припомни своите смътни надежди. — … просто да те отърва и да продължим да си живеем както преди. Не исках да те откарат в кланицата!
— Както кажеш, Муун — измуча покорно тавърът.
— Знам! Но и ти трябва да желаеш същото! Какво искаш от своя живот, Трейл?
Големите очи я погледнаха озадачено.
— Да желая?
— Не знаеш ли какво искаш? Аз да! Поне така си мислех. — И веднага добави: — Не да бъда с някого. Става дума за кариерата ми. Искам да стана лекарка, като Сю-линг Куонг. Тя е чудесна жена и върши чудесни неща. Спасява живота на хората, помага им… искам да кажа, че така ми се ще да бъде, ако някога попаднем на място, където живеят хора. Но… не знам.
Тя се замисли, вперила поглед в мрачното великолепие на безбройните сини слънца навсякъде около тях. После тръсна глава.
— Да, обаче не искам да ми пробиват черепа, а не знам как иначе ще го постигна. — Отново поклати глава и се усмихна на тавъра, клекнал в краката й. — Но така или иначе, това е моята мечта. А твоята?
— Мечта? — повтори като ехо Трейл, сякаш доловил непознат вкус в думата.
— Питам те какво искаш?
— Не искам, Муун. Аз просто съм. С теб съм щастлив, Муун. Не „искам“ нищо повече.
Когато приближиха маяка, всички се оклюмаха.
— Това е кораб, капитане — докладва Марко. — Няма и следа от планета наоколо.
— Казвах ви — отбеляза Сорк Куинтеро, без да се обръща конкретно към някого.
— Корабът им дрейфува — допълни Дейзи Фей. — Не работят нито вълновото, нито дори масовото задвижване. Разузнавателният кораб е все още в люка си, но не получаваме сигнал от нито единия. Остава единствено маякът, но и той свети с много малка мощност.
— Свържете се с кораба! — заповяда Малкия.
— Вече се опитахме, Сътруднико — отвърна Марко почти със съчувствие. — Никакъв отговор.
Върховния Буревестник беше твърде горд, за да приеме съчувствието на човеците. Той ядосано тикна клюнестото си лице в екрана.
— Ще се качим на кораба да огледаме — обяви Костенурката.
Лицето на корема на Марко грейна от вълнение.
— Можем ли, капитане? — нетърпеливо попита той. — Ясно е, че при тая жестока радиация ти не можеш да излезеш в космоса, но за мен и Костенурките няма никакъв проблем…
— Ти не — сряза го Малкия. — Съмняваме се в пригодността ти за подобни условия, докато за нас няма никаква опасност. Интензивната радиация ще ни позволи да преминем в анаеробно състояние, в което няма да се нуждаем от въздух. — Двете свирепи очи се извъртяха към Крейк. — На кораба ще се качим ние и нито един от вас. Това е грижа на Братството, не ваша.
Безсмислено беше да спорят. Без повече обяснения двете Костенурки се настаниха в разузнавателния кораб, прикрепен към корема на „Златната кошута“. Само миг по-късно хората почувствуваха тласъка от излитането му.
— Горките копелета! — измърмори Сорк Куинтеро с почти искрено съчувствие.
Сю-линг го погледна учудено.