— Да не би да ги съжаляваш за това, че планетата им е изчезнала?
— По дяволите, Сю-линг, те не са толкова глупави. Вече го знаят, но се чувствуват длъжни да проверят и най-безнадеждната следа.
— А какво да правим ние? — запита го Крейк.
— Ха! — възкликна в отговор Сорк. — Нашето положение да не би да е по-розово от тяхното? Загубихме прохода. Не можем да се върнем. Дори и да намерим мястото, бас държа, че той вече се е затворил. Колко години по вселенското време са минали?
Муун Бъндиран кимна, след като тавърът измуча тихо в ухото й. Тя го погледна озадачено и рече:
— Трейл казва да не се опитваме да се връщаме, а да продължаваме напред. Така се пеело в песничките му.
— Отлично! — саркастично възкликна Сорк, кимайки. — Точно защото се вслушвахме в неговите песни, сега сме на тоя хал!
Никой не се обади. Тогава Марко, който смутено бе изслушал разговора им, вдигна очи към екрана и промълви:
— Те са на кораба, капитане.
Дори при максималното увеличение на изображението разузнавачът на „Златната кошута“ не изглеждаше по-голям от играчка; бе застинал в относителен покой близо до другия кораб. После бавно се доближи, почти се допря до него и увисна неподвижен.
— Какво правят, капитан Крейк? — попита разтревожено Муун Бъндиран.
— Опитват се да се закрепят, разбира се — отговори Сорк вместо Крейк. — И естествено, не успяват.
— Откъде си толкова сигурен? — обади се Сю-линг и отново някой друг отговори.
— Защото на онзи кораб няма живи — каза Кайри Куинтеро с глас, далеч не толкова суров, колкото думите му. — Мисля, че всички ние знаехме това. Ако там имаше някой, щеше да отговори на сигналите ни.
— Вижте ги! — прекъсна го Дейзи Фей.
Костенурките излизаха от люка на разузнавателния апарат. От това огромно разстояние те изглеждаха като мравки, изпълзяващи под зловещото сияние на околните звезди. Сю-линг потрепери при мисълта за изгарящото излъчване, макар да знаеше, че Костенурките няма да пострадат — напротив, дори щяха да се зарадват от притока на свежа сила. Костенурките се прехвърлиха с въже на борда на чуждия разузнавателен апарат. Пообиколиха го, посъветваха се един с друг и преминаха върху корпуса на притихналия вълнов кораб.
Муун Бъндиран зяпна от учудване, когато от корпуса внезапно избухна сноп нажежени до бяло искри.
— Режат метала, за да влязат — мрачно обясни Крейк. — Май си прав, Сорк.
Сорк Куинтеро кимна разсеяно. После се прозя.
— Мисля да подремна малко. Ще тършуват кой знае колко време, преди да се върнат… а и без това вече знаем какво ще намерят.
Мина време, наистина. Толкова време, че Крейк взе да мърмори недоволно колко опасно е да висят тук, в това тежко заразено от радиацията пространство, наситено с излъчваната от звездите енергия. Бе заповядал никой да не напуска защитения сектор на кораба, което може би щеше да предпази здравето им, но с нищо не допринасяше за подобряване на настроението. Крейк не откъсваше очи от уредите. Ако останеха тук безкрайно дълго, дори защитното покритие нямаше да издържи на радиацията…
Веднага щом глухото металическо изтракване им подсказа, че Костенурките са се върнали, Крейк се втурна да ги посрещне.
— Е? — попита той.
Пръв излезе Върховния, навел папагалската си глава, за да не я удари в горния ръб на люка. Спря се и обходи с очи контролната зала. Малкия стоеше зад него.
Най-накрая заговори. Дори през транспозера гласът му звучеше безжизнено и отчаяно.
— Искаш да узнаеш какво открихме? Няма причина да крием. Всички Братя на кораба са мъртви.
— Отдавна. Много мъртви — допълни Малкия, изпросвайки си кисел поглед от Върховния Буревестник, който продължи:
— Макар никой от екипажа на кораба да не е оцелял, те са оставили дневник. От него научихме, че корабът е летял с вълново задвижване близо до планетата на Майката, когато обектът, наречен „проход на дървояди“, се отворил. Корабът и планетата били всмукани в него, и те видели… — гласът замря за миг, после прозвуча отново, безизразен както винаги. — Видели как планетата се разпръсква като дъжд от прашинки. Това било всичко. Планетата на Майката… вече не съществува.
— О, Отговорнико! — импулсивно възкликна Муун Бъндиран. — Толкова съжалявам!
Огромните червени очи я пронизаха, но Костенурката каза само:
— Искаме да се консултираме насаме. Сътрудникът и аз.
Докато излизаха, Сорк се разсмя.
— Какво има да се консултират? — подвикна той. — Което го няма, го няма.
Малкия, който вървеше зад Големия Брат, се спря и го изгледа. После отговори с достойнство:
— Някои неща желаем да обсъдим насаме. Все пак има някои сведения, които ще представляват интерес и за вас, надявам се. Последното вписване в дневника е направено петдесет и четири години след навлизането им в тази вселена…