Именно тази идея се нарича „Еверетова многовселенска интерпретация“ на квантовата теория.
Съществуват и други възможни интерпретации. Тази, която хората са приемали дълго време, е може би създадената от Нилс Бор. Нарича се „Копенхагенската интерпретация“. В нея се казва, че има две царства на „реалността“ — малкото, или квантово царство, и голямото, класическото, — които никога няма да се съединят. Според Копенхагенския възглед ние няма защо да се главоболим с квантовата реалност, защото никога няма да се сблъскаме с нея.
Колкото до мен, аз лично се главоболя с нея, и предлагам вие също да се поглавоболите малко с интерпретацията на Еверет. Тя има и други имена, някои от които ни помагат да си я обясним. Хора като Пол Дейвис например, предпочитат да я наричат „Светът-ансамбъл“. Под това название Дейвис има предвид струпването на вселени, безкрайно много на брой, който непрекъснато расте, и всяка от които се различава от съседната й по едно-единствено квантово събитие.
Разбира се, едно-единствено квантово събитие точно сега не би променило много. Нашата вселена е доста стабилна и почти е сигурно, че ние дори няма да разберем, че такова събитие е настъпило. Може би по-късно това квантово събитие ще се окаже причината за раждането на някого, който иначе не би се родил, или пък за спечелването, вместо загубването на някоя война. И сами можете да изброите безкрайно много подобни събития.
Но дори да се съгласим, че такова нещо не би имало ефект сега, то не винаги е било така. В историята на вселената е имало критични моменти, когато едно-единствено квантово събитие е могло да има важни последствия.
Ако то бе настъпило в критичните моменти около времето на Планк, когато били определяни фундаменталните стойности, описващи нашата вселена, ефектът му би могъл да бъде такъв, че в някоя вселена да се развият живи организми като нас, докато в друга да бъде невъзможна каквато и да била форма на живот.
Вероятно сред целия безброй от възможни вселени, съществуващи заедно и еднакво „реални“, има само една, в която е възможен живот като нашия.
Разбира се, ако е така, ние знаем коя е тази вселена. Трябва да е тази, в която живеем, защото иначе нямаше да ни има, за да го знаем.
Това, което току-що казах, си има име. Нарича се „слабата интерпретация на антропичния принцип“. По-подробно ще се спрем на него на следващото ни занятие.
И докато айодите се наслаждаваха на песента, един от тях запя друга песен. Тя не беше ведра. Не беше и заплашителна, защото айодите не се боят от нищо… но в нея имаше загриженост и почти съжаление към някои начинаещи певци, които пресъздаваха в действителност песента на земния учен.
15.
За Марко Рамос най-лошото относно начина, по който се променяше неговият свят, не бе това, че са се изгубили.
— Тъй и тъй не отивахме никъде — прошепна той на Дейзи Фей, опитвайки се да я успокои, — така че какво значение има?
Не беше много убедително утешение. Тя не отговори. Не отговаряше изобщо; дори бе изключила екрана на корема си и сега върху розовата заобленост на тялото й — всичко, което бе останало от жената, дето Марко някога бе обичал — нямаше лице, което да ти подскаже какво чувствува. Марко въздъхна. Не беше го правила отдавна; постъпваше така само когато на затворената й в този метален калъф душа дотежаваше толкова, че не желаеше да приказва с никого. Беше, каза си той за кой ли път, много по-мъчително за нея, отколкото за него. В края на краищата коя красива жена би търпяла да остане завинаги в образа на някакъв кошмарен зъл дух? А Дейзи Фей беше толкова прекрасна…
Той направи всичко, което бе по силите му, за да я поразсее. После се обезсърчи и съсредоточи вниманието си върху това, което ставаше около него. Нищо радостно и тук — отчаяните Костенурки, заключили се в своя отсек и отклоняващи всеки опит за общуване; двамата Куинтеро, необичайно мълчаливи; Муун Бъндиран, готова да ревне всеки миг, седнала до своя тавър… На Марко никак не му хареса видът на Трейл. Голямата му глава беше прорязана от бръчки на преумора и мъка, а красивите сияйни рога сега бяха болнаво сивкави.
Капитанът бе изпаднал в пристъп на яростно безсилие и си го изкарваше на Муун Бъндиран.
— Защо ни трябваше да слушаме това животно? — вирна той войнствено брада. — Не мога да определя курса, без да знам крайната цел!
— Трейл казва, че не ни е нужна крайна цел — инатеше се Муун. — Казва просто да вървим напред и целта сама ще се появи.
— Това е глупаво — отсече Крейк и се обърна към Сорк Куинтеро, вече изтрезнял и омърлушен. — Каква е тази странна история с времето тук? Какво казват лекциите ти по въпроса? Как е възможно онзи скапан кораб на Костенурките да е регистрирал отминаването на стотици години?