— Предполагам, че това има връзка със забавянето на времето — каза Сорк. Марко долови несигурност в думите му. — Или пък с факта, че сега се намираме в някаква много стара вселена, която се разпада и загива, вместо да се разширява… Може би времето тук тече обратно?
— Времето не може да тече обратно! — викна Крейк. — Престани с тия врели-некипели!
Марко се покашля, преди да се намеси.
— Франсис? Може би трябва да изслушаме още някои от тия лекции, за да намерим някакво обяснение.
Капитанът премести гневния си поглед върху него.
— Прекрасно! Ще висим тук и ще слушаме, така ли? За бога, Марко! За теб и за Костенурките може да е добре, но ние не можем да издържим на радиацията, която прониква през щитовете.
— Тогава да преминем на вълново задвижване? — плахо предложи Сю-линг.
— Отлична идея! И накъде ще поемем?
— Казах ви какво мисли Трейл — отговори вместо нея Муун Бъндиран. — Няма значение накъде, важното е да се движим.
— А аз повтарям, че това е глупаво…
И омагьосаният кръг от аргументи отново се завъртя.
Марко въздъхна. Погледна Дейзи Фей, все още потънала във вътрешните си тревоги и притеснения. Протегна пипало и го оплете с едно от нейните. Тя не се възпротиви, но и не реагира.
Внезапно го осени едно хрумване. Той го обмисли и каза:
— Франсис, така няма да стигнем доникъде.
— А къде според теб трябва да стигнем?
— Ти ще решиш, Франсис. Ти си капитанът. Но докато седим тук, искам да свърша една работа.
Крейк го погледна уморено и кратко попита:
— Каква?
По лицето върху екрана на Марко се изписа нетърпение.
— Всичко онова там, отвън… Иска ми се да го видя.
Крейк недоумяваше.
— Ами гледай! — посочи той към екрана.
— Не, капитане, имам предвид нещо друго. Искам да изляза от кораба — обясни Марко. — Да видя с очите си какво става вън, в тази вселена. Не от екрана.
— Но, Марко, опасно е. Радиацията там може да те убие! — обади се Сю-линг.
Марко самоуверено размаха пипало.
— Не и нас, д-р Куонг. По отношение на радиацията сме издръжливи почти колкото Костенурките.
Той усети, че пипалото на Дейзи Фей подръпва неговото и я погледна. Да, не беше се заблудил — тя започваше да идва на себе си. На екрана й отново се бе появило едно объркано и тъжно, но до болка познато и тъй скъпо лице.
— Все пак, как ще дишаш? — попита колебливо Сю-линг.
— Можем да вземем кислородни бутилки и да херметизираме черупките си. За мен е изключително важно! Искам да изляза вън, на корпуса, и да огледам със собствените си очи. — Той се поколеба, после продължи: — Слушай, Сю-линг, още от детството си в Чили мечтая да науча повече за всички тия странни неща. А досега никой — никой! — не е имал подобна възможност. Искам да ги усетя със собствените си сетива, не чрез симулациите на екрана.
— А аз — неочаквано се обади Дейзи Фей, съвземайки се, — искам да дойда с теб. — Тя здраво стисна пипалото му. — Моля те, Франсис! Кажи, че ни разрешаваш! Няма какво да губим, и щом така или иначе всички ще умрем тук, то… — жената робот се поколеба и лицето на екрана сякаш преглътна мъчително. После върху него се появи едва доловима усмивка. — Поне няма да сме живели напразно.
Двата робота човеци се измъкнаха от люка и се вкопчиха здраво един в друг, вплели пипала, с очи, неспокойно претърсващи заплашителното небе. Дейзи Фей затегна въжетата докрай, страхувайки се, че всяко тяхно движение може да ги откъсне от кораба и изпрати надолу, сред гигантския водовъртеж от скупчилите се слънца. Тя си даваше сметка, че се бои. Но след малко, докато оглеждаше огромните облаци от светещ газ с Марко до себе си, започна да се чувствува отново почти щастлива.
Това й чувство бе помрачено от един-единствен факт — тъй като черупките им бяха херметизирани и дишаха от бутилките, които държаха в свободните си пипала, нямаше как да разговарят. Но какво ли пък биха могли да си кажат? Очите им се отвориха широко — по-широко от очите на който и да е човек, тъй като изобретената от Костенурките оптика бе в състояние да долавя честоти далеч извън човешкия зрителен обхват — и видяха гама-излъчването на далечни взривяващи се слънца, наблюдаваха близките звезди, издуващи се от кондензиращи газове и прах. Бе зловещо, наистина. Но и грандиозно и неописуемо красиво.
Дейзи Фей усещаше силната, нежна прегръдка на Марко, докато стояха там с вплетени крайници… и нищо друго нямаше значение.
Когато се обърна, за да провери въжетата, под светлината на океана от звезди тя зърна бледите очертания на американския флаг, който по настояване на Крейк бе изобразен върху корпуса на „Златната кошута“. Той й вдъхна още по-голяма увереност, с всичките спомени за родния дом, които пробуждаше… но и тъга. После се върна към действителността. Никога вече, каза си тя, няма да видя старата и тъй отдавна изоставена Америка…