Но веднага си даде сметка, че шансът това да стане е изчезнал още в мразовитата долина на Андите. Сгуши се до твърдата, вдъхваща сигурност черупка на Марко и се освободи от тези безполезни мисли. Каквото има да става, ще става.
Тя забеляза колко щастлив е Марко. Очите му неспирно се въртяха във всички посоки, пипалата му потръпваха от вълнение. И най-важното — бяха заедно.
Нито Марко, нито Дейзи Фей бяха в състояние да кажат колко време са стояли така, мълчаливи и щастливи… преди да усетят някакво вибриращо стържене по корпуса на кораба. Не беше от удар. Беше звук, достигнал до тях през метала.
Те се размърдаха и изненадано обърнаха очи един към друг. После осъзнаха, че това е глас — бавен, дрезгав и дълбок, предаващ се на телата им чрез вибрациите по корпуса. Дейзи Фей беше почти сигурна, че е гласът на Крейк и веднага се досети каква е работата. Капитанът бе допрял високоговорител до корпуса, за да го чуят.
— Влизайте… вътре… Превключваме… вълновото задвижване… веднага…
Върнаха се в контролната зала. Дейзи Фей застана на мястото си пред пулта. Марко се чувствуваше по-щастлив от всякога. Видяното си струваше всички страхове и загуби; някогашното южноамериканче с радост би дало живота си за тази неповторима гледка, а и Марко — по-възрастното му превъплъщение — съвсем не бе забравил момчешкия копнеж.
Останалите му спътници също бяха обхванати от трескаво вълнение. Дейзи Фей отново бе ведра, Сорк — напълно трезвен. Там бяха дори и Костенурките — мълчаливи и мрачни, наистина, но Кайри изглежда по някакъв начин ги бе убедил да се присъединят към човеците.
Марко очакваше заповеди.
— Курс, капитане?
— Нямаме курс — отговори Крейк с язвителна усмивка, преклонил глава пред неизбежното. — Правим каквото ни каже тавърът.
А на въпросителния му поглед Муун Бъндиран отговори:
— Трейл е болен, Марко, но ми се струва, че схванах какво се опитваше да ми каже. Че не е нужно да пътуваме към определено място в пространството, а във времето. Не съм сигурна дали разбрах всичко; на Трейл му е трудно да говори за тези неща — оправда се тя, — защото обикновено не разсъждава по този начин. Но това е, което имаше предвид, убедена съм.
— Имал е предвид пътуване във времето — неочаквано се намеси Сорк. — Мисля, че знам за какво говори: забавянето на времето! Спомняте ли си? Фотоните нямат часовници. При скоростта на вълновото летене времето спира за нас, но навън, във вселената, то продължава да си тече. И може би Трейл смята, че ако летим достатъчно дълго, в нея ще се случи нещо важно… Попитай го, Муун — помоли я той. — Питай го това ли има предвид!
Всички чакаха напрегнато, докато тя тихо и нежно говореше на тавъра. Трейл дълго мълча. Накрая едва повдигна глава и басово измуча.
Муун изглеждаше объркана.
— Толкова е тъжен! — каза тя. — Непрекъснато чува песни за страдания и опасности, които направо го съсипват.
— Времето! — грубо я прекъсна Сорк. — Какво казва за времето?
— Смята, че си прав, Сорк. Че наближава моментът, когато нещо ще се случи… само че… — добави тя още по-озадачена, — май не каза „наближава“, а нещо като „завръща се“… но времето не може да се връща, нали? — почти изплака девойката.
Крейк изглеждаше по-нещастен от всякога. Потърси с поглед помощ от потъналите в мрачно мълчание Костенурки, но не я получи — освен ако лекото помръдване на едната ноктеста лапа на Малкия можеше да се тълкува като съгласие.
Крейк взе решение. Пое си дълбоко дъх и протегна ръка към хората си зад пултовете.
— Вълново задвижване, Марко. Където и да отиваме, време е да тръгваме.
Онова, което тавърът не им каза — или не можеше да им каже — бе колко време трябваше да пътуват, за да стигнат някъде или някога.
Капитан Франсис Крейк трудно преглътна този хап. Той седеше с поглед, вперен в екраните, без да обръща внимание на никого. Когато по едно време се обърна, не видя нищо утешително. Двете Костенурки отново се бяха оттеглили, за да продължат поверителните си разговори или траура. Сорк Куинтеро стоеше при другия пулт и гледаше отнесено в пространството. В другия край на контролната зала Сю-линг седеше сама, мълчалива и напрегната, и решително отбягваше погледа му. Крейк изруга наум. Какво й става на тази жена? Той пазеше толкова топъл и приятен спомен за случилото се в кабината му; какво се бе променило у нея?