Марко заговори и го стресна.
— Трудна мисия, капитане — опита се да поразведри той атмосферата. — Но ще се справим, няма как. „Кошутата“ е добър кораб, капитане, и си има най-добрия капитан във всички вселени!
— Капитан… — процеди през зъби Крейк, нежелаещ… не, неспособен да приеме дори този трогателен опит на Марко да му вдъхне увереност. — И на какво, по дяволите, съм капитан, Марко? Знаеш ли кой е този кораб? Той не е „Златната кошута“, а „Летящият холандец“, обречен да плава до края на вечността без цел и път обратно към дома.
— Капитане… — започна отново Марко, но Крейк клатеше глава.
— Не виждаш ли? Ние сме на борда на кораб призрак. Това е то, проклетото вълново задвижване. Превръща ни в безплътни привидения, в енергийни вълни, които летят със скоростта на светлината, завинаги откъснати от всичко реално. И за всичко това съм виновен единствено аз. Ако аз съм капитан, то екипажът ми е от глупаци!
Гласът му прозвуча по-силно, отколкото трябваше. Дори Сорк се сепна и го погледна учудено. Понечи да каже нещо, но се отказа и отново потъна в мрачното си съзерцание. Марко раздвижи очи насам-натам, после се обърна настрани. Крейк изпита още по-мъчителна болка. Бе позволил на гнева си да надделее. Нямаше никаква причина да оскърбява верния Марко, особено пък когато трябваше да се сърди само на себе си…
И може би малко на Сю-линг Куонг.
Тя го гледаше — както и всички останали, — но той не можеше да разгадае какво му казват очите й. Така му се искаше да поговори с нея насаме. Да щеше само да излезе от контролната зала, помисли си той; веднага ще тръгне след нея и ще я попита какво й е и кой знае, може би тя отново ще го погледне така, както преди няколко часа в леглото му.
Разбира се, имаше и друг начин. Крейк внимателно обмисли идеята си, изненадан от самия себе си. Не беше нужно да чака тя да реши да излезе. Може да отиде при нея и да я помоли да излязат навън да разменят няколко думи.
По отношение на себе си Крейк бе напълно прав за едно. Наистина вече никак не го биваше да се оправя с жените и, докато се канеше, възможността отмина. Двете Костенурки застанаха на прага на контролната зала и завъртяха очи.
После Върховния Буревестник включи транспозера си.
— Капитане — важно заговори той, — желаем да ви съобщим нещо.
Крейк изненадан се обърна към тях.
— Да?
— Изявлението, което ще направим, е важно. — Той млъкна — очевидно му беше трудно да говори. Сега вниманието на всички бе приковано в него. Сю-линг гледаше Костенурките, Сорк се бе отърсил от отнесеността си, Марко Рамос и Дейзи Фей Макуин бяха извъртели очи, за да ги виждат по-добре. Държанието им беше някак странно. И двамата бяха скръстили ръце на гърдите си, сякаш искаха да се предпазят от неизвестно какво.
— Слушаме ви — каза сприхаво Крейк. Огромните очи на Костенурката плахо оглеждаха залата. После изпусна нещо като въздишка и каза:
— Даваме си сметка, че нашата мисия ви причинява ненужни главоболия.
— Тук си много прав! — избухна Крейк. — Трябваше да отида на лекар да ми каже дали съм в ред, преди да се оставя да ни въвлечете в това глупаво преследване.
— Не — поправи го Върховния Буревестник. — Не беше глупаво. Не съжаляваме за мисията. Очевидно е, че тя е неуспешна, но не и ненужна! Едно дело за спасяването на Братството не може да бъде ненужно! Но ние искаме да ви съобщим една друга истина. — Той отново си пое дъх. — Признаваме, че ако не бяхме се намесили в живота ви, идвайки на вашата планета, вие, човешките същества, вероятно щяхте да се развиете по съвсем различен начин. Възможно би било досега да сте стигнали дотам, че да изследвате нашата вселена в търсене на нови светове и нови възможности за печеливша търговия, дори ако… — Гласът му заглъхна, но той се окопити и продължи. — Дори ако Братството вече не съществува. Но не това е грешката, която желаем да признаем.
Той се поколеба, вперил мрачен поглед в Младия Брат. Малкия направи някакъв, вероятно съчувствен жест с лапа.
— Дойдохме, до убеждението, че някои от нашите възгледи са били несправедливи…
— Погрешни — уточни Малкия, включвайки транспозера си.
— Да, напълно погрешни — призна Отговорникът. — Земната наука не е безсмислица. Сега ние признаваме, че в нея се съдържат истини, които до този момент ние отхвърляхме. Моят Млад Брат — той посочи Малкия с ръка — се присъединява към желанието ми да заявим, че сме допуснали грешка, лишавайки научните изследвания на Земята от възможността да се развиват самостоятелно.
Човката се затвори с мрачно изтракване — знак, че мъчителното признание е завършило. Малкия се размърда неспокойно.