— Не съм сигурен, Франсис — промълви той с напрегнат глас. — Но спомняш ли си какво каза Сорк за времето в тази вселена? Че върви обратно? Ако е прав, и ако вселената — коя да е вселена — възниква в резултат на някакъв голям взрив… то тогава как загива?
Крейк го гледаше, без да разбира.
— Като отломките се съединят отново? — каза напосоки. После се огледа в недоумение и очите му се спряха на Муун. — Какво казва тавърът?
Тя слушаше бавното, слабо мърморене с набърчено от усилие чело.
— Повтаря все едно и също. Песните ни съветват да влезем, капитан Крейк.
— Но това не е просто още едно прекъсване на пространството — възрази Крейк. — То е… то е голямо. Не знам дали „Златната кошута“ ще издържи! — Той поклати глава. — Не! Извикайте Сорк! Няма да вкарам кораба там само защото така иска някакъв си тавър!
Марко Рамос, който следеше показанията на уредите, се обади мрачно:
— Франсис, нямаме избор. Влизаме там независимо дали искаме или не. Заедно с всичко останало! Дупката ни засмуква към себе си!…
Никой не се и опита да оспори твърдението му. Движението на екрана набираше скорост, водовъртежът от светлина заплашително нарастваше… те пропадаха и пропадаха…
Ако гледката преди малко беше грандиозна, сега всяваше ужас.
— Наблюдаваме гибелта на една вселена — прошепна Дейзи Фей, следяща екрана с очи, чиито стъбълца трепереха. — Погледнете уредите! Попаднали сме в силно гравитационно поле, както и всичко около нас!
Вселената се свиваше около тях като юмрук от звезди и газови облаци, втурнали се към пламтящия водовъртеж около гърлото на огромната черна дупка.
— Капитане — извика Марко Рамос откъм втория пулт. — Радиационният фон и температурата се повишават! „Кошутата“ не е проектирана за такива условия!
И наистина, цялото небе отвън се нажежаваше.
— Скоростта нараства — промърмори Кайри. — Лекциите на Сорк не лъжат.
Крейк изруга полугласно и се обърна към Муун Бъндиран.
— Усеща ли нещо твоят тавър?
— Не знам. Ужасно му е зле — отвърна нещастно Муун. — Но все повтаря, че трябва да продължаваме.
— Накъде?
Тя вдигна безпомощен поглед.
— Натам, където отиваме, предполагам…
В следващия миг те вече бяха вътре.
Ударът ги накара да почувствуват, че умират и отново се раждат. Огромният кораб стенеше и потръпваше целият. Нещо изпращя. Муун чу тихите болезнени стенания на Трейл. После всичко се обърна нагоре с краката. Някаква огромна сила ги разтърси и едва не ги разкъса на парчета…
Муун се намери на пода с пулсираща глава. Отнякъде долитаха хлиповете на Трейл, но тя бе замаяна и не можеше да се надигне. Крейк стоеше прав до нея, хванал се за конзолата на пулта, и крещеше:
— В какво, по дяволите, се блъснахме?
— В нищо, Франсис — изхриптя Марко, изпълзявайки изпод пулта, където бе запратен. След миг гласът му стана по-ясен. — Не може да е било нещо материално. Щяхме да се изпарим.
— Беше като удар в скала!
— Според мен бяха магнитни полета, Франсис. В свиващата се плазма те са изключително мощни…
Нов удар го накара да млъкне. В контролната зала стана тъмно. Екраните угаснаха. Гневният диск изчезна заедно с пламтящите газови облаци и избухващите слънца.
— Къде сме? — изпъшка Крейк. Трейл изстена отново и Крейк викна: — Марко! Включи осветлението!
— Слушам, сър! — отзова се Марко, но гласът на Дейзи Фей го спря.
— Чакай, Марко! Там има нещо. Марко, затъмнил си екрана, осветли го!
Марко не можеше да реши дали да изпълни пряката заповед на капитана си или да се вслуша в здравия разум на Дейзи Фей. Здравият разум победи. Той настрои екрана.
Дейзи Фей се оказа права. Екранът не беше съвсем тъмен. Виждаха се далечни миниатюрни проблясъци — хиляди.
— За бога — промълви Крейк след малко. — Това не са звезди. Виж формата им. Това са далечни галактики! Марко, можеш ли да определиш разстоянието?
Марко се зае с настройката на уредите. После осъзна невъзможността да изпълни заповедта и отдръпна пипалата си от пулта.
— Не се получава, капитане — смутено каза той. — Как бихме могли да измерим разстоянието? Когато сме в нашата вселена, правим това по червеното изместване на дадената галактика… но откъде да знаем какво е то тук? Освен това липсва подходяща базисна линия за триангулация. Единственото, с което разполагаме, е яркостта им. Което означава, че те са много далеч, Франсис. Изглежда, че… изглежда сме сами в някакво огромно празно пространство.
Крейк дълбоко си пое дъх. После се овладя. Овладя и кораба.
— Включи осветлението — нареди отново той и този път заповедта бе изпълнена. — Марко, какво казват уредите за състоянието на кораба? „Кошутата“ здраво се поразтресе, всичко в ред ли е? — И след като Марко докладва, че липсват повреди по корпуса и системите, добави: — Добре, а хората? Има ли ранени?