— Можем да ги видим по-подробно, ако увеличим изображението — обясни Марко, — но светят много бледо. Излъчват само слаба топлина, но поне ги има.
— Сигурно са звезди — уверено каза Крейк. — Това вероятно е стара вселена и звездите са почти мъртви.
— Или са кафяви джуджета — предположи Марко, — макар да не виждам как биха могли да съществуват при липсата на няколко наистина големи и ярки между тях. А в лекциите не мога да открия никаква полезна информация за кафявите джуджета.
— Увеличи изображението. Дай да ги разгледаме отблизо — нареди Крейк.
Образите върху екрана се издуха и деформираха, след като Марко придвижи сектора на увеличение по огромното, тъмно небе. Все едно, помисли си Муун, някакъв късоглед читател мести лупа над печатната страница. Но усилията на Марко бяха почти безрезултатни. И при най-голямо увеличение обектите си останаха малки петънца от топлина в мразовития мрак на вселенската глъбина.
— Това е всичко. Само топлина — каза Марко, наведен над пулта. — Не мога да получа нищо друго, капитане. Нито оптически, нито ултравиолетови, нито радиочестоти — нищо, освен нискотемпературна топлина.
— Озадачаващо — изграчи смутено Малкия. — Не сме срещали подобни обекти преди, с изключение на…
— На какво? — попита Крейк.
— Сътрудникът иска да каже, че съществуват само разкази за подобни тела — намеси се Върховния Буревестник. — От стари времена. Недокументирани. Безполезни.
Крейк го изгледа втренчено.
— Ако има нещо, искам да го узная — каза той. Малкия измърмори нещо в ухото на по-едрата Костенурка, но Върховния само махна с лапа в знак на несъгласие.
— Неуместно. По-важното е — изкряка Костенурката — какво ще ни каже тавърът по този въпрос.
Крейк се обърна към Муун Бъндиран.
— Добър въпрос. Е, Муун?
Девойката от Ню Мексико разтревожено поклати глава.
— Трейл мълчи, капитан Крейк. Все още се чувствува зле.
— Изглежда ми здрав!
И наистина, острите като игли рога отново сияеха, макар и приглушено, във всички цветове на дъгата, но огромните синьовиолетови очи бяха замъглени.
— Заради песните му — обади се Муун. — Ако го разбирам правилно, сега те са по-различни; такива досега не е чувал. Те са му… отвратителни. И заглушават истинските.
— Това не е достатъчно, Муун — ядоса се Крейк. — За сегашното ни положение е виновен само той! Ако не беше се намесил, щяхме още да сме си в нашата вселена!
— Не зависи от мен, капитане. Нито от Трейл. Нещо в тази вселена му причинява болка. Казва, че песничките са злонамерени и че заглушават добрите. — Тя погледна тавъра с тъжни очи. — Капитане? Няма ли начин да се върнем у дома, дори без помощта на Трейл?
Крейк подръпна брадата си.
— Не виждам как да стане.
— Няма ли никакъв шанс?
Крейк я погледна със съчувствие.
— О — рече той, опитвайки се да смекчи удара който не можеше да бъде избегнат. — Винаги има шанс. Но съдбата е против нас. Ако правилно съм разбрал онези древни учени, то съществуват много вселени, може би безброй.
— Но не можем вечно да скитаме от една в друга!
— Муун — отвърна търпеливо Крейк. — Аз не знам как да се измъкнем от тази, камо ли… Ако Трейл ни посочи някакъв път, с малко късмет може би ще открием друг проход на дървояди. Но дори и това да стане, откъде да знаем в кой свят ще ни изведе? Моето предположение е, че ще ни отведе още по-далеч от Земята, а не по-близо. При този безкраен брой възможности — и всичките неподходящи, с изключение на една — каква е вероятността да улучим пътя за вкъщи?
Настъпи мълчание, после Дейзи Фей каза:
— Поне все още сме живи.
— Да, можеше да бъде и още по-зле — подкрепи я Марко.
— В какъв смисъл? — попита Муун.
— Ами в такъв, че тази вселена поне не ни унищожи с един замах. Слушах доста от онези лекции, а в тях се говори за всякакви и най-различни вселени, където физическите закони са твърде различни от нашите.
Крейк го слушаше с любопитство.
— Да?
— Ами, както казва Дейзи Фей, тук поне сме живи. А какво щеше да стане, ако бяхме влетели в някоя от онези, където животът — животът от нашия вид — е невъзможен? Където законите, позволяващи образуването на атома и протичането на химическите реакции, не важат, така че да не сме в състояние да ядем, да дишаме или смиламе храната? Или пък да се озовем във вселена, където физическите константи случайно са малко по-различни, така че да липсват звезди или да са се образували и угаснали отдавна, преди животът да е имал време да еволюира?
— Тогава не можем ли просто да преминем в друга вселена? — предложи Муун.