— Трейл и аз ще постоим при него — предложи Муун.
— Добре — каза Марко. — Тъкмо с Дейзи Фей ще идем да хапнем.
— Да ви приготвя ли нещо? — предложи Сю-линг и посочи към печката.
— О, не, ще се нахраним в кабината на Дейзи Фей — отвърна Марко.
Но не каза защо. А причините бяха две. Първо: нито той, нито Дейзи Фей обичаха да се хранят в присъствието на спътниците си. И второ — просто му се струваше, че Крейк иска да остане насаме със Сю-линг Куонг.
Марко насочи и двете си очи към лекарката. Сю-линг изглеждаше направо изтощена — може би от операцията, а може би от нещо друго, помисли си Марко. Той не знаеше какво точно става между Сю-линг и капитана, но започваше да се досеща. Очевидно не беше нещо много приятно. Все едно, каквото и да се случеше, той щеше неизменно да бъде на страната на капитана. Зачуди се какво да каже, за да го отвлече от мрачните мисли. После лицето на корема му се усмихна унило, тъй като единственото, за което се сети, не бе никак утешително. Но все пак го изрече:
— Не забравяй за припасите, Франсис.
И излезе.
Сю-линг го проследи с поглед.
— Какво искаше да каже?
Крейк потри твърдата си къса брада.
— Докато търсехме хирургическите материали, Марко забеляза, че храната ни започва да намалява. Костенурките не ни заредиха с достатъчно запаси, а ние сме много и никой не е очаквал, че пътешествието ни ще трае вечно.
— Струва ми се, че Върховния обеща да се погрижи за това.
— И аз така си мислех. Ако бях подозрителен по природа, щях да си помисля, че на Костенурките ще им достави огромно удоволствие да ни гледат как измираме от глад — тогава корабът ще бъде изцяло техен. Те ядат почти всичко — не биха се отказали дори от тия метални прегради, ако се наложи. Но според мен всъщност и те не са очаквали чак толкова дълго пътуване. — Той си пое дълбоко дъх и я погледна в очите. — Какво става, Сю-линг?
Тя не отговори веднага.
— Нищо, за което да се обвиняваш — каза най-накрая. — Грешката беше моя.
— По дяволите! Това, което стана, не беше грешка! Ти не си омъжена за Сорк Куинтеро!…
Сю-линг се усмихна. Но тъжно.
— Или за Кайри…
Крейк сърдито тръсна глава.
— Не ме е грижа с колко мъже си спала. Не си задължена на никого от тях, Сю-линг!
— Грешиш, Франсис. Обичам ги, а това не е маловажно задължение, не е ли така?
Не можеше да не попита, макар да знаеше, че ще съжалява за думите си.
— Ако го чувствуваш така, тогава защо легна с мен?
— Да. Тъкмо там ми е грешката. — Този път в усмивката й покрай тъгата се прокрадна и неподправена веселост. — Не съм казвала, че понякога не ме побъркват. Сорк! Половината от времето, когато сме заедно, се чудя какво не ми е наред, та се оставям да ме командва, да търпя пиянските му истории и лошия му нрав. А Кайри… хм, той пък е толкова пасивен! Понякога да бъдеш с него е почти като да си сам. Но… е, там е работата. Не мога да си представя живота си, без когото и да е от двамата.
— А аз?
Тя го погледна нежно и с искрено съчувствие.
— Харесвам те много, Франсис. Но как да ти кажа, не мога да те обикна.
Когато наближи момента да изключат вълновото задвижване, почти целият екипаж се събра в контролната зала, с изключение на братята Куинтеро — Сорк все още в безсъзнание, а Кайри — при него.
Крейк погледна към бавно уголемяващия се на екрана охров диск и се обърна към Муун Бъндиран.
— След като задоволим любопитството си, най-добре ще е да се махаме оттук. Ще бъде ли твоят тавър в състояние да ни помогне?
— С удоволствие, стига да можеше, Франсис — сериозно отговори Муун. Тя протегна ръка и погали Трейл който отново се бе свил на пода край нея. — Не знам какво му става. Вече не чува истинските песни, а нещо друго, което му причинява мъка.
— Какво е то? — попита Крейк.
— Не казва — отговори почти разплакана Муун. — Нещо като гняв и болка едновременно. Като че някой не спира да крещи в ухото му.
— Горкото животно — каза Сю-линг, но някак разсеяно и с умислено лице.
Муун я загледа съсредоточено, питайки се какво ли се е случило през изминалите няколко часа. Ако между нея и Франсис Крейк имаше нещо, то очевидно не вървеше добре. Муун виждаше, че капитанът външно се владее, но отвътре кипи; какво ли не би дала, за да надникне в душата на Сю-линг. Като лекар, по време на операцията Сю-линг бе така уверена и добра — направо като робот, — а сега, като обикновена жена, изглеждаше толкова уязвима.
Разбира се, сега тя си бе просто тя, а не марионетката, управлявана от диска на Костенурките.
Муун Бъндиран не изпитваше ревност. Бе приела с цялото си сърце тази жена, от която се възхищаваше. Каквото и да я тревожеше, Муун бе готова да й помогне. Когато Сю-линг мина покрай нея, тя неволно протегна ръка и я докосна. Сю-линг я изгледа смръщено, и Муун, търсейки някакво оправдание, каза: