— Беше направо чудесна в операционната. Аз… аз ти завиждам. Така искам да стана хирург!
Сю-линг я гледа продължително с невиждащи очи. После погледът и се фокусира и тя се усмихна.
— Щом е така, стани!
— Да, но… не искам да… ами… — смотолеви Муун.
— Да бъдеш „меми“ като мен? — отгатна Сю-линг и лицето й отново се помрачи. Но само за миг. — Но аз бях лекар още преди това. Можеш да учиш. Още си млада. Можеш да започнеш още сега, ако искаш. Нося някои учебници по медицина и ще се радвам да ти помагам.
Муун грейна в усмивка:
— Наистина ли? — Но изведнъж се сети за тавъра, който я гледаше кротко, легнал в краката й под пулта за управление. — А какво ще стане с Трейл? Ако се върнем на Земята и ако постъпя в медицински факултет?…
И млъкна, защото изведнъж си даде сметка колко голямо беше това „ако“.
Когато изключваха вълновото задвижване, вече достатъчно близо до странното, мрачно сияещо тяло — на Муун й се стори, че усеща топлината му, — Кайри Куинтеро влезе в залата.
— Сорк спи — докладва той. — Може ли за малко да остане сам, а аз да понаблюдавам какво става?
— Абсурд! — отсече Сю-линг, но после предложи компромисно решение. В помещението, където бяха направили операцията, тъй и тъй липсваше специално болнично обзавеждане; тогава защо да не го донесат в контролната зала? Тук винаги щеше да има кой да го наглежда — но задължително, каза тя. Всички се съгласиха. Все още в безсъзнание, изхъркващ от време на време, Сорк бе пренесен и положен върху койка в залата.
При тласъка от превключването той не се и помръдна. Сю-линг без нужда заоправя чаршафа, метнат отгоре му — просто за да върши нещо. Това не съм аз, помисли си тя. И съвсем не можа да се познае, като осъзна, че плаче. Не разбираше каква е причината за тези неочаквани и бавни, но неспиращи сълзи, които се стичаха по бузите й. Това никак не й се хареса, защото беше признак на слабост. Постара се никой да не забележи. Но плачеше, и това бе факт.
Никой не разбра, тъй като всички бяха вперили погледи в екрана, погълнати от опитите си да си обяснят какво виждат с помощта на многобройните сензори на кораба.
Докато ги гледаше скупчени там, една мисъл порази Сю-линг: необяснимо защо всички изглеждаха… хм… изглеждаха още веднъж живи. Това бе първата дума, която и дойде наум. Отчаянието, попарило ги в загиващата вселена, се бе изпарило. Какво безумие, помисли си тя. Не бяха нито сантиметър по-близо до Земята или дори до някакъв що-годе обитаем свят.
Но даже и Костенурките вирнаха глави, когато Марко посочи с няколко пипала грамадния червен въглен, запълнил половината небе.
— Капитане — викна той. — Ще опитам с оптическите честоти.
— Действувай! — съгласи се Крейк.
И екранът се промени. Мъничките светлинки на далечните галактики се появиха отново. Червеният диск изчезна. От него не остана нищо, освен някаква сянка, която затъмни част от далечните мъгляви спирали.
— Все още липсва видима светлина — докладва със задоволство Марко. — Тази звезда излъчва само в инфрачервения сектор. Затова не виждаме нищо.
— Това не е звезда — отсече Върховния Буревестник. Крейк го погледна с любопитство. Костенурката неспокойно барабанеше с нокти по нагръдника на черупката си, а Малкия нервно шаваше до него.
— Знаете ли нещо, което не ни е известно? — попита ги Крейк.
— Знае се само, че това не може да е звезда — отговори Върховния.
— Подобни обекти вече не съществуват — допълни Малкия.
— Какво искате да кажете с това „вече“? И какво е тогава, щом не е звезда?
Отговорът дойде откъм Марко Рамос.
— Франсис, според мен обектът е изкуствен.
Костенурките изграчиха, а Дейзи Фей, внезапно развълнувана, извика:
— Ей! Да! Точно така. В записите имаше нещо по въпроса!
— Правилно, Дейзи Фей — възкликна Марко, а лицето от екрана закима енергично. — Беше само споменато мимоходом, но аз го запомних, защото бе едва ли не единственото от всичките приказки на професорите, което ми се стори, че проумявам. Един от тях твърдеше, че дадена високоразвита цивилизация ще има нужда от огромно количество енергия, за да поддържа съществуването си, и най-доброто решение на проблема би било да се улови цялата енергия на някоя звезда!
— Как? — попита Крейк.
— Като се загради с нещо като стена! — извика Марко. — Звездата остава вътре, без нито грам от енергията й да се разпилее в пространството. Единственото, което би могло да се промъкне през стената, е ниската остатъчна радиация — всъщност просто топлина! — след използването на интензивната за… един бог знае за какво.