— Тогава защо не отговарят?
Марко разпери ръце.
— Времето, Франсис. Времето, необходимо на сигнала да стигне до тях. В края на краищата, намираме се на поне неколкостотин милиона километра от обекта — колко прави това изчислено по скоростта на светлината? Десет минути? Значи само за да ни открият, ще им са нужни десетина минути — завърши той и лъчезарно се усмихна на всички. — А ние сме тук от горе-долу толкова.
— Значи според теб — включи се Крейк, успявайки да бъде любезен, — трябва да си седим тук и да чакаме да дойдат?
Марко не отговори.
Най-неочаквано тавърът измуча. Сграбчи рогата си, внезапно засияли ярко и замята огромната си глава насам-натам като в агония.
— Трейл чува нещо! Нещо лошо! — извика Муун. На екрана избухна зелена светлина. И още веднъж. После пак и пак… Около периферията на огромната тъмна черупка заблестяха вече десетина.
— Мисля, че ни откриха — сдържано отбеляза Дейзи Фей. — Това не е ли сигнал от вълнов кораб?
Тогава се разнесе ужасеният писък на Върховния Буревестник.
— Направихме фатална грешка! — истерично изграчи той. После рязко изключи траснпозера си и се наведе над контролния пулт, грубо избутвайки Марко, и започна трескаво да натиска бутоните.
Около зелените светлини се очертаха злокобно пулсиращи, като предупредителен сигнал, червени пръстени. Двете Костенурки закрещяха ужасени.
— Включете проклетите си транспозери! — изрева Крейк, но още преди да го направят, Сю-линг разбра една от думите, повтаряна отново и отново от обезумелите Костенурки:
— Ш’шрейн! Ш’шрейн!
Макар че айодите пеят всичко, те и чуват всичко. Някои от песничките, които чуваха, бяха горестни, други — изпълнени със страдание, в трети се долавяше страх. Но те продължаваха да пеят, без да пренебрегват другите песни като тези на древния земен поет учен.
— Ако приемете насериозно идеята за антропическия принцип, която обсъждахме, вероятно ще се наложи да зададете няколко логични въпроса.
Окей, казвате вие. Съгласяваме се с идеята, че вселената, която обитаваме, не може просто ей така да е била идеално пригодена за нуждите на интелигентни същества, каквито сме ние. Чудесно, но ако това е факт, къде е грешката?
Тоест, ето ни, седим си на тази нищо и никаква планета, обикаляща около една треторазредна звезда, единствената сред над двестата милиарда само в нашата галактика и само бог знае още колко във външните галактики.
И тъй — защо само ние? Ако вселената ни е примирала за интелигентни живи същества, не би ли трябвало да има и други наоколо?
Това е справедлив въпрос и хората отдавна си го задават. Въпросът дори си има име. Наречен е „Въпросът на Ферми“, по името на един италиански учен, който пръв запитал на всеослушание: „Къде са останалите?“
Много учени приели въпроса сериозно и най-добрите от тях започнали да търсят неговия отговор. Най-напред — в изобилието от разказите за летящи чинии, които били много разпространени по онова време. Започнали да ги проучват. Но не стигнали доникъде. Сред десетките хиляди съобщения за срещи с летящи чинии, за отвличания и какво ли не още, нямало нито едно със солидни доказателства за истинността на случката; оказало се, че повечето са съчинени от лунатици и измамници.
Други учени измолили или откраднали време за радиотелескопите, чрез които ден след ден всеотдайно прослушвали ефира за някакъв смислен сигнал от Там. Но така и не го чули.
По-късно, един човек на име Фриймън Дайсън — англичанин, който станал американец, бил споходен от друго хрумване. Дайсън предположил, че всяка истински развита в технологично отношение цивилизация би приличала на нас по стремежа ни да осъществяваме високотехнологични проекти, за което обаче би й била потребна достатъчно енергия. Откъде да я вземе? Ами — отговорил Дайсън, — най-ефективно би било да се улови радиацията на най-близката звезда. Според него те биха могли да превърнат всичките планети от тяхната слънчева система в кухи кълба, обградени отвсякъде с нещо като стена. По този начин биха могли да използват най-високите енергии на звездата за промишлени — или бог знае какви — нужди, като оставят неизразходваната топлина просто да се излъчи вън от кълбото. Така че Дайсън помолил инфрачервените астрономи да си отварят очите за подобни слабо излъчващи инфрачервени обекти, наречени „сферите на Дайсън“.
Много астрономи го послушали… но не открили нито една от неговите сфери.
И в крайна сметка излиза, че въпросът на Ферми все още не е получил отговор.
Ако се интересувате от личното ми мнение, отговорът е много прост. Къде са останалите? Няма други освен нас. Ние сме сами в тази безкрайна вселена.