Той млъкна, обзет от ужас. Крейк отскубна кичур косми от брадата си.
— Е? И какво стана после?
— После си заминаха — отвърна най-после Върховния, барабанейки неспокойно по нагръдника си.
Крейк го изгледа.
— Какво означава „заминаха си“? Първо ви нападат и ви побеждават, а после просто ей така си отиват?
— Така беше — настоя Отговорникът. — Виждаме, че си озадачен. Нормално е. И ние бяхме озадачени — в аналите ни са запазени всичките дебати, въпроси и обсъждания, но на тези въпроси няма отговор, Крейк. Ш’шрейн просто си заминаха.
— И ето ги отново — нещастен допълни Малкия.
Крейк поклати глава и отново се взря в гъмжилото от червени и зелени петънца. Бяха вече най-малко сто; флотилията се разгръщаше ветрилообразно, като струя от градински маркуч.
— Отговорнико! — обади се Муун Бъндиран. — Сигурен ли си, че тези неща на екрана са… Ш’шрейн?
— Така казват и уредите — отговори Върховния Буревестник. — Това са отличителните знаци на техните кораби.
Щеше да каже още нещо, ако тавърът не бе измучал.
— Тихо! — каза Муун и доближи ухо до голямата глава. После погледна нагоре. — Трейл казва, че е вярно. Това са те.
— Откъде, по дяволите, знае? — попита Крейк, но Малкия вече ломотеше нещо.
— Разбира се, че са те! И са ужасни, защото изобщо не са живи същества.
— Машини — допълни Върховния Буревестник. — Те са машини. Не са нито като нас, нито като таврите, нито като вас човеците. Просто машини.
— Които убиват — поясни Малкия и очите му се завъртяха в ужас.
Крейк седна и недоволно изду бузи.
— Искате да кажете, че са роботи или нещо подобно? Защото ако…
Не успя да довърши. Марко го прекъсна.
— Капитане! Погледни екрана!
Крейк се обърна и очите му се разшириха. Петънцата си бяха пак толкова, но изглеждаха по-малки и някак по-бледи отпреди. В същия миг започнаха да изчезват.
Крейк дълбоко си пое въздух.
— Е — промърмори той, — каквито и да са, като че ли си отиват.
— Не сме съвсем сигурни — неспокойно каза Върховния Буревестник.
Крейк превключи инфрачервения обхват на екрана и видя как грамадният рубиненочервен въглен се смалява зад тях. Нямаше и следа от ужасните кораби на Ш’шрейн. Той остави Марко на пулта с нареждането да продължи да бяга — не защото смяташе, че това е най-доброто за момента; а просто защото нямаха друг избор.
Сю-линг Куонг бе извадила диска от главата си и се суетеше около своя пациент. Муун Бъндиран беше край нея.
— Иди да си починеш, Сю-линг — предложи тя. — Аз ще го наглеждам.
— Лявата половина на тялото му е парализирана — безпокоеше се Сю-линг. — Може би има тромб… мисля, че ще се наложи да оперирам пак.
— Но не и в това състояние — настоя Муун. — Не си отпочинала достатъчно, за да оперираш. Иди да поспиш; аз ще наблюдавам Сорк. — Тя се обърна и тъжно погледна тавъра, който се бе свил покрай стената с отворени, но невиждащи огромни очи. — Ще се погрижа и за двамата болни — промълви тя.
Сю-линг почувствува внезапно угризение.
— Забравих за горкия Трейл. Съжалявам, Муун. Изглежда и той се нуждае от помощ.
— Не можем да му помогнем — натъжена отвърна Муун. — Отказва да яде, да пие вода… всичко, дори да приказва. Ако изобщо проговори, то е все за голямо страдание и заслепяващ гняв — неща, които не разбирам добре.
— Но поне мога да го прегледам.
— О, Сю-линг — отвърна Муун, едновременно развеселена и засегната, — какво знаеш ти за таврите? Аз съм се грижила за тях цял живот и ми е пределно ясно, че не става въпрос за физическо страдание.
Сю-линг като че ли не й повярва съвсем, но Муун беше непреклонна.
— Капитан Крейк! — извика тя. — Моля, накарайте я да отиде да си почине!
Най-неочаквано Сю-линг се подчини, и чак когато ги видя да излизат заедно, Муун се запита дали не е направила грешка.
Дълго преди да стигнат до каютата на Сю-линг, Франсис Крейк си зададе същия въпрос. Почувствува се неловко.
— Не е нужно да те изпращам, Сю-линг — каза той. — Все пак мисля, че наистина трябва да си починеш поне малко.
— Моля те — отвърна тя. — Няма да спя, Франсис. Трябва да прегледам Сорк след един час.
Тя седна на ръба на леглото си, после се облегна назад и затвори очи. За момент Крейк помисли, че е заспала, но тъкмо се канеше да излезе на пръсти, когато тя заговори.
— Сорк никак не ми харесва. Едната половина от тялото му е парализирана.
— И ще го оперираш отново?
Тя отвори очи и го погледна.
— Мислиш ли, че бих стояла тук със скръстени ръце, ако вярвах, че мога с нещо да му помогна? Нямам нужните инструменти. Ако бяхме на Земята, щях да направя хиляди неща — да присадя зародишна тъкан или пък да обработя раната по микрохирургически път. А какво мога да сторя тук? — Тя поклати глава. — Но ако състоянието му продължи да се влошава, ще трябва да опитам.