— Изчезнаха преди около половин час, капитане. Сега, струва ми се, сме свободни да се приберем у дома.
Крейк прочисти гърлото си. Ако беше в по-добро настроение, звукът би могъл да мине за смях.
— Свободни, може би. Но да се приберем… съмнявам се.
Марко извъртя око към него.
— Имаш ли някакви заповеди за мен, капитане?
Крейк поклати глава.
— Продължавай по същия курс. Не знам къде отиваме, но поне летим нанякъде. — Ядосан от чувството си за безпомощност, той се обърна към Муун Бъндиран. — Някакви блестящи идеи от страна на Трейл?
Тя въздъхна.
— Нищо особено, боя се. Само повтаря, че лошата песен става все по-силна. Тревожа се за него, капитане.
Крейк не отговори. Не искаше да й казва истината, която беше, че той се тревожи за всички тях, в това число и за себе си.
— Някакви предложения? — обърна се към всички в залата.
Кайри Куинтеро само го погледна виновно, Марко и Дейзи Фей си замълчаха, а Костенурките си мърмореха нещо помежду си с изключени транспозери, без да обръщат внимание на хората.
Оставаше Сю-линг Куонг.
Наведена над безжизненото тяло на Сорк, тя методично движеше над него сензорите, които мереха пулса, температурата и другите жизнени функции, без да вижда и чува нищо друго. Крейк не искаше да я гледа, защото видът й го караше да се чувствува сам и изоставен, но не можеше да се въздържи. Още веднъж си напомни, че Сю-линг Куонг няма никога да му принадлежи, но от това не му стана по-леко. Тя вдигна глава.
— Състоянието му се влошава — обяви тя с изопнато, но решително лице. — Ще оперирам втори път.
— Но нали каза, че тук липсват необходимите неща?
— Така е, но нямам избор. Ако не направя нещо, той ще умре. Може би ще успея да го позакърпя някак… но ще имам нужда от помощ. Дейзи Фей, Марко, ще ми помогнете ли?
— Аз да — предложи Муун Бъндиран, но Сю-линг поклати глава.
— Този път не, Муун. Погрижи се за Трейл.
— Прави каквото ти казва, Марко — заповяда Крейк и зае мястото му пред пулта, а Кайри Куинтеро смени Дейзи Фей Макуин. Крейк проследи със смръщен поглед спътниците си, които изнесоха Сорк Куинтеро. Франсис Крейк в никакъв случай не му желаеше злото. Вярно, че една малка част от съзнанието му пресмяташе какви последствия би имала евентуалната му смърт върху отношенията му със Сю-линг… но той не искаше да се разнищва тази мисъл. Беше грозна. И глупава, тъй като, каквото и да се случеше със Сорк, на практика Крейк не би имал никаква полза, поне докато ангажиментът на Сю-линг към Кайри Куинтеро не отпаднеше…
Викът на Кайри го сепна и той се обърна. Кайри изглеждаше необичайно развълнуван.
— Франсис! Видя ли екрана? В ред ли са уредите ни?
Да, на екрана наистина се виждаше нещо твърде странно. Някаква смътна, мъглява сянка, неясна и неопределима. Крейк дори не беше сигурен, че изобщо я има — напомняше за почти невидимата лятна утринна омара.
Но преди я нямаше.
Разтревожен, Крейк трескаво посегна към пулта и включи сензорите. Провери един по един всички честотни обхвати на електромагнитния спектър. Инфрачервен, оптически, микровълнов… да, мъглявината се улавяше на всички честоти и по цялото небе. Освен това бързо се сгъстяваше и накрая се превърна в млечно сияние, като осветена мъгла, която обви „Златната кошута“.
— Какво, по дяволите, е това! — изръмжа Крейк, но гласът му бе заглушен от едновременните жалостиви писъци на Костенурките.
— Знаехме си ние! — изстена Върховния, а Малкия извика:
— Ш’шрейн!
Крейк ги погледна озадачено.
— Какви ги разправяте? Невъзможно е корабите им да са ни настигнали!
— Ние ви казахме, че техните кораби са по-добри от нашите! — изкряка истерично Върховния Буревестник.
— Но там няма никакви кораби — отвърна Крейк, — само нещо като…
Щеше да каже „мътилка“, но не се сети за думата.
Внезапно се появи кораб.
По-точно част от кораб. Той не се показа целият, а малко по малко, като древен дирижабъл, подаващ носа си от някой облак. Приближаваше.
Несъмнено беше кораб. С невиждана форма — като огромна футболна топка. Когато най-накрая се измъкна от млечния облак, носът му почти докосна корпуса на „Златната кошута“.
— Наистина са Ш’шрейн — изстена Върховния.
Крейк нададе уплашен и гневен вик. Ръцете му затанцуваха по бутоните — опитваше се да направи нещо, да промени курса, да изключи вълновото задвижване, каквото и да е — но без никакъв резултат. „Кошутата“ не се подчиняваше.
Странният кораб се прилепи към „Златната кошута“ и застина в покой. В корпуса му се отвори люк. И от него излязоха…
Ш’шрейн.
Без съмнение това бяха те — метални чудовища, не по-едри от котка, размахващи къси, гъвкави крайници. Скупчиха се върху корпуса на „Златната кошута“ и започнаха да се катерят право към шлюза на разузнавателния кораб.