— Слушай — казвам, — Кириле…
А той тъкмо седи и държи в ръце последната „празнотия“ с такъв вид, сякаш се е пъхнал в нея.
— Слушай — казвам, — Кириле. А ако имаш пълна „празнотия“, а?
— Пълна „празнотия“? — повтаря той въпроса, ми и повдига вежди, като че ли заприказвах на патагонски.
— Да — казвам. — Този твой хидромагнитен уловител, как беше… обект „седемдесет и седем бе“. Само че с течност вътре, синичка.
Виждам, започна да загрява. Повдигна очи към мен, примижа и в тях се появи проблясък на разум, както той самият обича да казва.
— Чакай — вика той. — Ето такова нещо, само че пълно?
— Да.
— Къде е?
Кирил се излекува. Вирна си опашката.
— Хайде — казвам — да запалим по една.
Той чевръсто пъхна „празнотията“ в сейфа, тръшна вратата, заключи я на три и половина оборота и се върнахме с него пак в лабораторията. За празна „празнотия“ Ърнест дава четиристотин кинта в брой, а за пълна бих изсмукал всичката му мръсна кръвчица на гълъбчето, ама ако щете вярвайте, изобщо не си помислих за това, защото Кирил просто живна, отново стана като струна, целият звънти и по стълбите прескача по четири стъпала, не дава на човек да запали цигара. Общо взето, всичко му разказах — и каква е тя, и къде се намира, и как най-лесно може да се добере човек до нея. Той веднага извади картата, намери гаража, тикна си пръста в него и ме погледна — ясна работа, веднага разбра всичко за мене, пък и какво ли имаше тук да не се разбира…
— Ех, ти! — казва той, а се усмихва. — Е, какво, трябва да отидем. Хайде, още утре сутринта. В девет часа ще поръчам пропуск и „галош“, а в десет ще тръгнем. Хайде, а?
— Добре — викам. — А кой ще бъде третият?
— За какво ни е трети?
— А, не — казвам. — Това не ти е пикник с гаджета. Ами ако се случи нещо с тебе? Зона е. Трябва да има ред.
Той леко се усмихна и повдигна рамене.
— Както искаш. Ти по-добре знаеш.
Има си хас да не знам. Разбира се, той великодушно се стараеше заради мен: третият е излишен, ще прескочим двамата и всичко ще бъде скрито-покрито, никой няма да се досети какъв си. Да. Само че аз знам, тези от института не ходят в Зоната по двама. Те си имат такъв ред: двама вършат работата, а третият гледа и когато после го питат, разказва.
— Лично аз бих взел Остин — казва Кирил. — Но ти сигурно няма да го искаш. Или може?
— Не, викам. Само не Остин. Остин друг път ще го вземеш.
Остин не е лошо момче, смелостта и страхът му са по мярка, но според мен той вече е отписан. Невъзможно е да обясня това на Кирил, но знам: въобрази ли си човек, че познава Зоната и всичко разбира, скоро го заравят. И нямам нищо против. Само че без мен…
— Е, добре — вика Кирил. — А Тендър?
Тендър е вторият му лаборант. Сносен човек, спокоен.
— Старичък е — казвам. — И деца има…
— Нищо. Той вече е влизал в Зоната.
— Добре — викам. — Тендър да бъде.
Той остана да изучава картата, а аз хукнах право в „Борж“, защото бях страшно гладен и гърлото ми беше пресъхнало.
Появявам се на следващата сутрин, както винаги в девет, показвам пропуска, а на портала дежури онзи дългунест сержант, дето миналата година го бъхтих, щото веднъж на пияна глава взе да сваля Гута.
— Здрасти — казва ми той. — Слушай — казва, — Рижи, търсят те из целия институт…
Тук вежливо го прекъсвам.
— Аз не съм ти Рижи — викам. — Недей да ми се пишеш приятел, шведска върлино.
— Боже мой, Рижи — изумява се той. — Та тебе всички така те наричат.
Преди да ходя в Зоната, се изнервям, а и на всичко отгоре съм трезвен — хванах го за портупея и му обясних доста подробно какво представлява и защо е произлязъл от майка си. Той се изплю и ми върна пропуска вече без никакви нежности.
— Редрик Шухарт — вика, — наредено ви е незабавно да се явите при пълномощника на отдела за безопасност капитан Херцог.
— Ха така — казвам аз. — Това е друго нещо. Ако винаги разговаряше така с мен, цена нямаше да имаш…
А си мисля: „Я виж ти! За какъв дявол съм му притрябвал на капитан Херцог в служебно време?“ Добре, отивам да се представя. Неговият кабинет е на третия етаж, хубав кабинет и решетки има на прозорците, както в полицията. Самият Уили седи зад своето бюро, смуче ожесточено лулата си и съчинява някаква глупост на пишещата машина, а в ъгъла един сержант се рови в железен шкаф, нов трябва да е, не го познавам. При нас в института такива сержанти има повече, отколкото в цяла дивизия, и всичките са едни такива едри червендалести здравеняци, на тях не им трябва да ходят в Зоната, а и за световните проблеми пет пари не дават.