Не мога да я хвърля.
И аз не знам какво ми става, но за нищо на света не се решавам да хвърля гайката.
— Какво има — оглежда се Кирил, — защо стоим?
— Чакай — казвам. — Млъкни, за Бога.
Сега, викам си, ще хвърля гайчицата, и ще си минем спокойничко, като по мед и масло ще преплуваме, и ни една тревица даже няма да потрепне, а сетне по асфалта… И тогава изведнъж като ме изби студена пот! Чак в очите ми залютя и вече си знам аз, че няма да хвърлям натам никаква гайка. Наляво — както обичате, ако ще и две. И пътят оттам е по-дълъг, и едни камъни виждам не твърде приятни, обаче наляво се наемам да хвърля гайката, а пред нас — не, в никой случай. И я хвърлих наляво. Кирил нищо не рече, обърна „галоша“, подкара го към гайката и чак тогава ме погледна. Видът ми трябва да е бил много лош, защото той веднага отвърна очи.
— Няма как — рекох. — Преките пътища не водят далече. — И хвърлих последната гайка върху асфалта.
Нататък работата потръгна по-гладко. Намерих аз своята пукнатина, чиста се оказа, миличката, с никаква гадост не беше обрасла, цвета си не беше променила, гледах я аз и тихо й се любувах. И тя ни доведе досами вратите на гаража по-сигурно от всякакви маркери.
Наредих на Кирил да слезе до метър и половина, легнах по корем и се загледах в отворената врата. Отначало заради слънцето нищо не се виждаше — черно, та черно, — после очите ми свикнаха и гледам аз, че в гаража като че ли оттогава нищо не се е променило. Оня самосвал както си стоеше върху канала — тъй си и стои, цял-целеничък си стои, без дупки, без петна, и по циментовия под наоколо всичко си е както преди — затуй, навярно, защото в ямата не се е стекло много от „пачата на вещиците“, досега не се е разплисквала навън ни веднъж. Едно само не ми хареса: в самото дъно на гаража, дето стоят варелите за гориво, нещо се сребрее. Нямаше го по-рано. Е, като се сребрее, та що — няма сега да се връщаме заради това, я. И да речеш, че някак си особено сребрее — не, ами едва-едва, почти незабележимо, и спокойно някак, кажи го дори гальовно… Изправих се аз, отупах се и се озърнах настрани. И камионите там, на площадката, си стоят действително като нови, откак идвах за последен път те, според мен, даже още по-нови са станали, а виж цистерната, горката, съвсем е ръждясала, скоро ще почне да се разпада. Ето я къде се въргаля и оная гума, дето са я отбелязали на картата…
Не ми хареса тая гума. Сянката, дето хвърля, е някак си ненормална. Слънцето е откъм гърба ни, а сянката й към нас се проточила… Много й здраве пък, до там е далече. Общо взето — бива, може да се работи. Само какво е все пак онова, дето се сребрееше там… Или на мене ми се привижда? Сега да приседнеше човек тихичко, да запуши и да поразмисли — защо така сребрее над варелите, защо не сребрее до тях… сянката от гумата защо е такава… Лешоядът Барбридж разказваше нещо за сенките, нещо чудновато, ама безопасно… Със сенките какво ли не се случва по тия места. Обаче какво е все пак онова, дето сребрее в дъното? Направо като паяжина в гората между дърветата. Ох, ни веднъж не съм виждал аз до сега бръмбарчета-паячета разни из Зоната… И което е най-лошото, моята „пустилка“ е точно там, на две крачки от варелите се е търколила. Трябваше аз още тогава да я отмъкна, нямаше да й треперя сега, ама на… Прекалено пък е тежка, гадината, нали е пълна — можех да я вдигна, ама да я мъкна на гръб, че и през нощта, че и пълзешком на четири крака… пък който ни веднъж не е мъкнал „пустилки“, нека опита: то е все едно да крепиш десет литра вода без кофа… Та дали да вървя? Трябва да ида. Да можех да сръбна сега… Обърнах се към Тендър и викам:
— Сега ние с Кирил отиваме в гаража. Ти оставаш тук за пилот. До управлението няма да се докосваш без моя заповед, каквото и да се случи. Ако ще земята под тебе да се запали. Ако се уплашиш — и на оня свят ще те настигна.
Той сериозно ми кимна — ще рече, няма да се уплаша. Носът му — морав като слива, здравата го бях праснал… Е, спуснах аз аварийните лебедки, хвърлих още един поглед към онова сребристото, дето ми се мержелееше вътре, махнах на Кирил и взех да се спускам. Стъпих на асфалта, чакам го да слезе по другото въже.
— Не бързай — казвам му, — по-спокойно. Без много плам.
Стоим на асфалта, „галошът“ се полюшва край нас, въжетата шават до краката ни. Тендър е подал глава през перилата, наднича към нас, в очите му — отчаяние. Трябва да се отиде. Казвам на Кирил:
— Върви на две крачки след мен, стъпка в стъпка, гледай в гърба ми и не зяпай.
И тръгнах. На прага спрях, огледах се. Все пак колко е по-лесно да се работи денем, а не през нощта. Помня аз, как съм лежал ей на тоя същия праг. Тъмно, като в негърско ухо, из ямата „пачата на вещиците“ изплезила езици, сини като спиртен пламък, и най-обидното е, дявол да ги вземе, че нищо не осветяват гадините му, даже ти изглежда дваж по-тъмно заради тия проклети езици. А сега — какво! Очите ми свикнаха с полумрака и всичко е като на длан — даже в най-тъмните ъгли се вижда прахта. И вярно, блещукат там някакви сребристи нишки, протягат се от варелите към тавана — много приличат на паяжина. Може и паяжина да са наистина, но най-добре да се държим по-настрана от нея. И ей тука аз сплесках всичко. Трябваше да натисна Кирил до себе си, да почакам, докато и неговите очи прогледнат в мрака, и да му покажа тая паяжина, да тикна пръст в нея и да му я посоча — на, там гледай! Ама аз нали съм свикнал да работя сам — щом моите очи се приспособиха, за Кирил въобще и не помислих.