Прекрачих аз вътре и право към варелите. Приклекнах на пети над „пустилката“ — май не беше се лепнала паяжината по нея. Подхванах я за единия край и казвам на Кирил:
— Е, вземай, но гледай да не я изпуснеш — тежи…
Вдигнах очи към него и дъхът ми секна в гърлото — ни звук, ни стон от мене! Искам да изкрещя: стой, замри! — а не мога. Пък и не бих успял сигурно, прекалено бързо се случи всичко. Кирил прекрачва през „пустилката“, обръща се с гръб към паяжината и с цялото си тяло — в онова сребристото. Можах само да затворя очи. Всичко в мен се смрази, примрях, нищо не чувам — чувам само как онази паяжина се къса. С един такъв слаб, сух пукот, досущ както се раздира обикновена паяжина, само че малко по-силно. Стоя аз със затворени очи, ни ръцете, ни краката си усещам, а Кирил пита:
— Ти какво? — вика. — Вдигаме ли я?
— Вдигаме — казвам.
Взехме ние „пустилката“ и я понесохме към изхода, странишком вървим. Страшно тежи, пущината, даже за двама не е лесно да я удържат. Излязохме ние на слънчице, спряхме край „галоша“, Тендър вече протегнал лапи към нас.
— Е — поглежда ме Кирил, — раз, два…
— Не — изпъшквам, — чакай. Да я пуснем на земята по-напред.
Оставихме я.
— Обърни се — кимам, — с гръб.
Той се обърна без дума да каже. Гледам — нищо не се вижда по гърба му. И тъй го обръщах, и инак — нищо няма. Тогава се извърнах и погледнах пак към варелите. И там нищо.
— Слушай — казвам на Кирил, а очите ми все към варелите. — Ти видя ли паяжината?
— Каква паяжина? Къде?
— Добре — въздъхнах. — Добър бил Господ, може и да ни е провървяло. — А на ум си викам: „прочее, това още не се знае“. — Хайде — рекох, — хващай.
Стоварихме „пустилката“ върху „галоша“ и я изправихме на една страна, да не се търкаля. Стои си тя, хубавицата ненагледна, новичка, чистичка, слънчеви зайчета играят върху медта, а в синята плънка между медните дискове прелива на струи мъгляво сияние. И сега вече се вижда, че не е празна нашата залъгалка, а е като съсъд, нещо като стъклен буркан със син сироп вътре. Полюбувахме й се ние, покатерихме се на „галоша“ и без много излишни приказки потеглихме обратно.
Живота си живеят тия учени! Първо на първо, работят денем, на видело. Второ, идва им нанагорно само докато навлизат в Зоната, а на връщане „галошът“ ги извежда сам — има си той такова устройство, курсограф ли е, що ли, което автоматично управлява „галоша“ точно по същия курс, по който е дошъл. Плуваме ние по обратния път, всички маневри повтаряме едно към едно — спираме се, увисваме за малко и продължаваме, минаваме над всички мои гайки; ако щеш, събирай ги обратно в чувала.
Моите новаци, разбира се, веднага се окопитиха. Въртят бодро глави насам-натам, страховете им почти се изпариха, сега само зяпат любопитно и се радват, че всичко е минало поживо-поздраво. Разприказваха се. Тендър взе да размахва ръце и да заплашва, че ей сега ще се наобядва и веднага се връща в Зоната — да прокарва път към гаража, а Кирил ме улови за ръкава и подхвана да ми обяснява за оня свой гравитационен концентрат, сиреч за „плешивината на комара“. Е, аз не отведнъж, наистина, но им свих юздите. Съвсем кротичко така им разказах колко глупаци са се загробили заради едната радост по обратния път. Млъкнете, викам, и се оглеждайте както трябва на всички страни, да не стане и с вас както с Линдън Дребосъка. Подейства. Даже не попитаха какво се е случило с Линдън Дребосъка. Носим се в пълна тишина, а аз за едно си мисля: как ще отвинтя капачката. И тъй, и инак си представям как ще отпия първата глътка, а пред очите ми, мине не мине, току проблесне паяжината.