С една дума, измъкнахме се ние от Зоната, натикаха ни със все „галоша“ във „въшкобойната“, тоест в санитарния хангар, казано на научен език. Там ни миха-триха с по три врели води, с киселини и основи, облъчваха ни с някаква гадост, поръсиха ни с нещо и пак ни търкаха, накрая ни изсушиха и рекоха: хайде, момчета, свободни сте. Тендър и Кирил помъкнаха „пустилката“. Юрна се народът да гледа — не можеш се провря през тълпата, ама и кое е характерно: за зяпане всички само ги зяпат и приветствени възгласи издават, обаче да вземат, че да помогнат на уморените хора в носенето — ни един смелчага не се намери… Както ще да е, всичко това мене не ме засяга. Мен сега нищо не ме засяга…
Свлякох от себе си скафандъра, зарязах го направо насред пода — лакеите-сержанти да си го прибират — пък аз се пъхнах под душа, че бях прогизнал от глава до пети. Заключих се в кабинката, отвъртях капачето на манерката, надигнах я и се впих в нея като кърлеж. Приседнах на скамейката, в коленете ми пусто, в главата ми пусто, в душата ми пусто — само гълтам ли гълтам спирта като вода. Жив съм. Пусна ме Зоната. Пусна ме, проклетата. Гадината миличка. Подлата. Жив. Нищичко не знаят новаците. Не разбират. Никой, освен сталкера, не може да го разбере това. И по бузите ми се стичат сълзи — от алкохола ли, от що ли… Осмуках манерката до сухо — аз съм мокър, тя суха. Една последна глътчица, разбира се, не стигна. Е, нищо, това е поправимо. Сега всичко е поправимо. Жив съм. Запалих цигара, седя. Усещам — почнах да отпускам, съвземам се. Премиални ми се появиха в главата. Тая работа в нашия институт е организирана желязно — стига да искаш, още сега отиваш и си получаваш плика. А може и тука да ти го донесат — направо в банята.
Взех аз полекичка да се разсъбличам. Свалих си часовника, гледам — ами ние сме били в Зоната пет часа и отгоре, господа мои! Пет часа. Чак потреперих. Да, господа, в Зоната време не съществува. Пет часа… А като помислиш, какво толкова са за сталкера пет часа? Нищо работа. А дванайсет часа не щеш ли? Ами две денонощия не щеш ли, когато не си сколасал през нощта, и целия ден лежиш в Зоната, заровил зурла в земята, и вече даже не се и молиш, а по-скоро бълнуваш, и сам не знаеш дали си жив, или мъртъв… а през втората нощ си свършил работата, добрал си се с плячката до кордона, а там са картечните патрули, жабите му проклети — те страшно те ненавиждат, не им прави никакво удоволствие да те арестуват, боят се от тебе до смърт, ти си заразен, те гледат да те пречукат и всички козове са им в ръцете — върви после доказвай, че са те похарчили незаконно… И значи отново забивай зурла в земята — да се молиш до разсъмване и пак до мрак, а плячката лежи край тебе и ти даже нямаш представа дали само си лежи, или тихомълком те убива. Или като Ицхак Кълката — объркал пътя и на разсъмване заседнал на открито между два рова с вода, ни напред, ни назад. Два часа стреляли по него, не могли да го улучат. Два часа се преструвал на убит. Слава Богу, накрая повярвали, омели се. Аз го видях после — и не го познах, бяха го прекършили, вече не беше човек…
Обърсах сълзите, пуснах водата. Дълго се мих. С гореща вода, със студена, после пак гореща. Изхарчих цял калъп сапун. Сетне ми омръзна. Спрях душа и чувам: думкат по вратата и Кирил весело крещи:
— Ей, сталкер, излизай! Мирише на зеленички!
Зеленичките — това хубаво. Отворих вратата, Кирил стои гол, само по едни гащета, весел, помен няма от меланхолията му, и ми протяга един плик.
— Дръж — вика, — от благодарното човечество.
— Да ти кашлям на човечеството. Колко са тук?
— По изключение и за проявен героизъм при опасни обстоятелства — двойно възнаграждение!
Да. Така може да се живее. Ако ми плащаха за всяка „пустилка“ по две заплати — отдавна да съм пратил Ърнест по дяволите.
— Е, как е, доволен ли си? — пита ме Кирил, а той самият сияе, ухилен до уши.
— Не е зле — кимам. — Ами ти?
Той нищо не каза. Награби ме за шията, притисна ме към потните си гърди, отблъсна ме и се скри в съседната кабинка.
— Ей! — подвикнах след него. — А как е Тендър? Май пере гащи?
— Нищо подобно! Тендър е обкръжен от кореспонденти — и да го видиш само какъв е важен… Той там им обяснява толкова компетентно…
— Как — викам — им обяснявал?
— Компетентно.
— Ясно — казвам, — сър. Следващият път ще си взема речника, сър. — И в тоя момент сякаш ток ме удари. — Чакай, Кириле! — извиках. — Я излез тука.
— Ама аз вече съм гол — казва.
— Излез де, да не съм жена!