И той се появи. Хванах го за раменете, обърнах го с гръб. Не. Сторило ми се е. Чист му е гърбът. Струйки пот са засъхнали.
— Какво толкоз си хареса на гърба ми? — пита ме той.
Теглих му един шут по голия задник, гмурнах се под душа в своята кабинка и се заключих. Нерви, дявол го взел. Там ми се мержелееше, тук ми се привижда… По дяволите всичко това. Ще се натряскам днес като талпа. Да можеше да обруля Ричард на карти — ех! Ама как само играе, мръсникът… Абе с нищо не можеш да го надцакаш! Какво ли не опитвах — и картите подменях, и под масата ги прекръствах, и всичко… ама все не става.
— Кириле! — изревах. — Ще дойдеш ли днеска в „Борж“?
— Не е „Борж“, а „Борш“, колко пъти съм ти казвал…
— Зарежи тая работа! Пише си „Борж“! Ти при нас не се навирай със свои правила. Та идваш ли, или не? Хубаво щеше да бъде да оберем Ричард…
— Ох, не знам, Ред. Нали си душа наивна, понятие си нямаш какво нещо сме довлекли…
— Ти пък сякаш много понятие си имаш!
— Да си кажа, и аз далеч не всичко разбирам, вярно е. Но сега, най-напред, поне става ясно за какво са служили тия „пустилки“, а второ, ако една моя идейка мине… Ще напиша статия и специално ще ти я посветя: „На Редрик Шухарт, почетния сталкер, с благоговение и благодарност посвещавам.“
— … И мене тутакси ще ме тикнат в дранголника за две години.
— Затуй пък ще влезеш в науката. Така и ще я наричат тая чудесия — „колба на Шухарт“. Как ти звучи, а?
Дордето плямпаме така, аз се облякох. Пъхнах празната манерка в джоба, преброих „гущерите“ в плика и си тръгнах.
— Чао и бъди щастлив, сложна душо…
Той не отговори — водата шумеше силно.
Гледам — в коридора господин Тендър със собствената си персона, целият зачервен и надут, като същински пуяк. Около него тълпа — то сътрудници, то кореспонденти, та и двама сержанти ли не щеш (току-що станали от обяд, из зъбите си човъркат), а нашичкият се разглаголствувал в пълен захлас: „Съвършената техника, с която разполагаме — дудне, — дава почти стопроцентова гаранция за безопасност…“ В този момент ме видя и малко нещо поувехна — усмихва се, с ръчичка ми маха. Опа-а, мисля си, ще трябва моментално да офейквам. Драснах аз, ама не би. Чувам — топуркат подире ми.
— Мистър Шухарт! Мистър Шухарт! Две думи за гаража!
— Нямам коментар — отвръщам и преминавам в галоп. Друг път ще се отскубнеш от тях, обаче: един препуска с микрофон отдясно, друг с фотоапарат отляво.
— Видяхте ли в гаража нещо необикновено? Буквално две думи!
— Не коментирам! — извръщам се аз, като се старая да се задържа с тил към обектива. — Гараж като гараж…
— Благодаря ви. Какво е вашето мнение за турбоплатформите?
— Прекрасно — отсичам аз и се понасям право към тоалетните.
— Какво мислите за целите на Посещението?
— Обърнете се към учените — казвам. И хоп! — зад вратата.
Чувам — дращят. Тогава им подвиквам през вратата:
— Настойчиво ви препоръчвам — казвам — да разпитате господин Тендър защо носът му е червен като цвекло. Той си мълчи от скромност, а това беше най-увлекателното ни приключение.
Леле, като се юрнаха по коридора! Същинско хергеле, ей богу! Почаках една минутка — тишина. Надникнах — няма никого. И си тръгнах, свирукам си. Слязох на пропуска, показвам си документа на дежурния дългуч, гледам — той чест ми отдава! Герой на деня, значи.
— Свободно, сержант — командвам. — Доволен съм от вас.
Оня лъсна зъби, сякаш Бог знае колко съм го похвалил.
— Е, Рижи, ти си бил страхотен — вика. — Гордея се — вика — с такова познанство.
— Как е — думам, — ще има ли за какво да разказваш на момичетата в твоята Швеция?
— Иска ли питане! — хили се. — Направо ще ги натръшкам!…
Не, не че е лошо момчето. Аз, честно да си кажа, такива снажни и румени дангалаци много-много не ги харесвам. Момичетата си умират за тях, а всъщност за какво, пита се? Нали работата не е в ръста… Вървя си аз така по улицата и размишлявам — ами в какво пък е работата тогава. Слънчицето грее, наоколо е безлюдно. И изведнъж страшно ми се дощя още сега да се видя с Гута. Просто така. Да я погледам, да я подържа за ръката. След Зоната на човек само едно му остава — да подържи за ръка момичето си. Особено когато си спомниш всички тия разговори за децата на сталкерите — какви се пръкват… Ами, каква ти Гута сега, на мен сега ми трябва като начало цяла бутилка твърд алкохол, не по-малко…
Отминах аз паркинга, а след него ето ти го и кордона. Спрели там две патрулни коли във всичката си хубосия, широки, жълти, с прожекторите и картечниците, жабите му, наежили се, и — е, разбира се, сините каски — цялата улица изпълнили, не можеш се размина. Аз вървя, свел съм очи надолу, сега по-добре да не поглеждам към тях, денем е най-добре да не ги поглеждам въобще; има там две-три зурли, та се боя да не ги позная — страхотна пушилка ще се вдигне ако взема, че ги позная. Ей богу, провървя им, че Кирил ме примами в института, аз тях, гадовете, преди това ги търсих и за малко им се размина, да бях ги спипал тогава, щях да ги пречукам на място, и нямаше да ми трепне ръката…