Минавам аз през цялата тая паплач с рамото напред, вече съвсем накрая бях, и в тоя момент чувам: „Ей, сталкер!“ Ех, това не се отнася до мен, вървя си нататък, измъквам от пакета цигарка. Някой ме догонва изотзад, хваща ме за ръкава. Тръснах аз тая ръчица от себе си и полуобърнат през рамо питам тъй, вежливо:
— За какъв дявол се лепиш за мен, мистър?
— Спри, сталкер — казва оня. — Два въпроса.
Вдигнах очи към него — капитан Куотърблъд. Стар познат. Съвсем се е съсухрил, прежълтял.
— А — казвам, — здрав’ желая, капитане. Как е черният ви дроб?
— Ти, сталкер, недей да ми баеш — сопва се той сърдито, а очите му направо ме дупчат като свредели. — Ти по-добре ми кажи защо не спираш веднага, като те викам?
И незабавно зад гърба му изникват две горили — с лапи върху кобурите, очи не се виждат, само челюстите им преживят изпод каските. Да се чуди човек къде из тяхната Канада ги изнамират такива? За расов добитък ли ни ги пращат?… Денем аз, общо взето, не се боя от патрулите, но виж да ме обискират, жабите, могат, а за момента точно това никак не ми е изтрябвало.
— Че вие мене ли викахте, капитане? — гледам го. — Вие някакъв сталкер…
— А ти, значи, вече и сталкер не си?
— Още щом си излежах, по ваша благословия, полагаемия срок — и край, — рекох. — Турих точка. Благодаря ви, капитане, тогава ми се отвориха очите. Ако не бяхте вие…
— Какво правеше в карантинния пояс?
— Как какво? Че аз там работя. Две години вече.
И за да приключа с тоя неприятен разговор, измъкнах своето удостоверение и го връчих на капитан Куотърблъд. Взе той моята книжка, прелисти я лист по лист, всяка страничка и всеки печат опипа, подуши, облиза едва ли не. Връща ми той книжката, ама доволен — очите му се разгоряха, та чак и руменина изби по пергаментовата му физиономия.
— Извинявай — вика, — Шухарт. Не очаквах. Значи — вика, — моите съвети не са минали покрай ушите ти напразно. Какво пък, това е прекрасно. Ако щеш вярвай, ако щеш недей, но аз още тогава предположих, че от тебе може да излезе човек. Не допусках аз такъв младеж да…
И като се отприщи… Е няма що, мисля си, излекувах още един меланхолик за моя сметка, но в това време, разбира се, продължавам да го слушам, свеждам смутено очи, кимам съгласно, разпервам ръце и даже, спомням си, ей така срамежливо човъркам с краче по тротоара. Ония горили зад гърба на капитана слушаха, слушаха, по едно време изглежда свят им се зави, прилоша им и гледам — помъкнаха се към някое по-весело място. А капитанът продължава да ми мели на главата, за перспективите ме просвещава: учението, разбираш ли, е светлина, а невежеството — мрак непрогледен; Господ, видиш ли, честния труд обича и цени — изобщо, каканиже същите ония безсрамно лицемерни, втръснали до гуша баналности, с които свещеникът на затвора ни мореше всяка неделя. А на мене вече така ми се ще да пийна, та не ме свърта на място. Нищо, мисля си, Ред, и това ще изтърпиш, братко. Трябва, Ред, стискай зъби! Той няма да издържи още дълго в същото темпо, ето, че вече взе да се задъхва… Тогава, за мое щастие, една от патрулните коли му изсвири. Капитан Куотърблъд се огледа, изпъшка от досада и ми протегна ръка:
— Е, хайде — вика. — Радвам се, че се запознах с честния човек Шухарт. С удоволствие бих гаврътнал с тебе по някоя чашка, в чест на такова запознанство. Алкохол, наистина, не ми се полага, докторите не дават, но по една биричка бихме пийнали с тебе. Ама нали виждаш — служба! Е, пак ще се срещнем — казва.
„Пази Боже“ — помислих си. Но му стискам ръчицата и продължавам да се червя и да ровя свенливо с крак — точно както на него му се ще. Най-после той си отиде, а аз литнах като изстрелян към „Борж“.
По това време в „Борж“ е празно. Ърнест стои зад бара, бърше чашите и ги оглежда на светлината. Чудна работа, впрочем: когато и да дойдеш — вечно тия бармани търкат ли търкат чаши, сякаш от това зависи спасението на душата им. Така и ще ти стърчи по цял ден ако щеш — вземе чашата, примижи, погледне я срещу светлината и се залавя да трие, потрие — потрие, пак погледне, тоя път през дъното, и пак затърка…