— Здрасти, Ърни — викам. — Стига си я мъчил, ще й протриеш дупка!
Погледна ме той през чашата, избуча нещо, сякаш откъм корема си, и без много излишни приказки ми наля четири пръста питие. Възкачих се на високото столче, глътнах, примижах, разтърсих глава и пак глътнах. Хладилникът мърка, откъм музикалния автомат се носи някакво тихо цигукане — хубаво е, спокойно… Допих си, поставих чашата на плота, Ърни незабавно ми наля още четири пръста прозрачен спирт.
— Е, олекна ли ти? — ръмжи. — Отхлаби ли, сталкер?
— Ти си търкай там — казвам. — Нали знаеш, един така търкал-търкал и пуснал злия дух от бутилката. Поживял си после за собствено удоволствие.
— Кой това? — пита Ърни недоверчиво.
— Имаше тука един такъв барман — отговарям. — Много преди тебе.
— И какво?
— Ами нищо. Ти как мислиш, защо имаше Посещение? Търкал той, търкал… Ти кой мислиш, че ни е посетил, а?
— Дрънкало си ти — с одобрение каза Ърни.
Отиде до кухнята и се върна с чиния — пържени наденички ми донесе. Постави чинията пред мен, премести кетчупа по-наблизо и пак се залови с чашите. Знае си работата Ърни. Окото му е набито, веднага вижда, че сталкерът се прибира от Зоната, че ще има стока, и си знае нашият Ърни какво му трябва на сталкера след Зоната. Свой човек е Ърни. Благодетел.
Доядох си наденичките, запуших и взех да пресмятам колко ли печели Ърни от нашего брата. Не знам какви точно са цените на стоката в Европа, но все съм подочул, че „пустилката“ например там вървяла по две и половина хилядарки, а на нас Ърни дава само четиристотин. „Батерийките“ струват там не по-малко от сто, Ърни ни дава пряко сили по двайсетак. И тъй нататък в същия дух. Вярно, да прекараш стоката в Европа също, разбира се, иска пари. На тоя да намажеш лапата, на оня лапата, шефът на митниците сигурно е направо на издръжка при тях… Изобщо, като си помислиш, и Ърни не изчуква кой знае колко — петнайсетина-двайсет процента, не повече, а ако го спипат — десет години каторга не му мърдат…
На това място благочестивите ми размишления бяха прекъснати от някакъв адски вежлив тип. Даже не съм чул кога е влязъл. Възникна покрай десния ми лакът и попита:
— Разрешете?
— Естествено — викам. — Моля.
Дребничък един такъв, слабичък, с остър нос, издокаран и с папийонка. Физиономията му нещо ми напомня, май някъде съм му виждал снимката, но къде — не се сещам. Покатери се върху съседното столче и поръча на Ърнест:
— Бърбън, ако обичате. — И веднага се обърна към мен: — Извинете, струва ми се, че ви познавам. Вие работите в Международния институт, нали?
— Да — казвам. — А вие?
Той ловко измъкна от джобчето си визитна картичка и я постави пред мен. Чета: „Алоиз Макно, пълномощен агент на Бюрото за емиграция“. Ама разбира се, че го знам. Лепи се по хората, дотяга им с увещания да напуснат града. Някой има страхотен интерес всички ние да се махнем от града. Ние всичките, разбираш ли, и така сме останали едва наполовина, ама не — голям зор има някой напълно да очисти местността от нас. Отместих с нокът визитката и му казах:
— Не — викам. — Мерси. Не се интересувам. Мечтая, разбирате ли, да си умра в родния край.
— А защо? — живо пита той. — Простете за нескромността ми, но какво ви задържа тук?
Колко му е с една дума да обясниш какво ме задържало тук.
— Че как — викам. — Сладките възпоминания от детството. Първата целувка в градската градинка. Маминка, татенце. Как за пръв път се натрясках пиян ей на тоя тука бар. Милият на сърцето ми полицейски участък… — Тук измъкнах аз от джоба си омачкана носна кърпичка и взех да попивам очи. — Не — викам, — за нищо на света!
Той се позасмя, близна от своя бърбън и замислено произнесе:
— Никак не мога да ви разбера аз вас, хармънтците. Животът ви в града е тежък. Властта е в ръцете на военни организации. Снабдяването е отвратително. Под носа ви е Зоната — живеете като върху вулкан. Всеки момент може да се разрази я епидемия, я нещо още по-страшно… Бих могъл да разбера възрастните хора. За тях е трудно да се разделят с миналото, с навика, с местата, където е минал животът им. Но вие… На колко сте години? Двайсет и две — двайсет и три, не повече… Вижте — нашето Бюро е благотворителна организация, никакви користни цели не преследваме. Просто бихме искали хората да се измъкнат от това дяволско място и да се включат в истинския, нормалния живот. Ние осигуряваме пътните разходи, предлагаме работа на новото място… на младите — такива като вас — осигуряваме възможност да получат образование… Не, не ви разбирам!