— И какво — попитах, — никой ли не ще да замине?
— Е,… не че никой не иска… Някои се съгласяват, особено семейните. Обаче младежта, старците… И какво толкова сте се вкопчили в тоя град? Че това си е една дупка, провинция…
И тогава го насметох.
— Господин Алоиз Макно — рекох натъртено — Всичко е вярно. Нашето мърляво градче си е дупка. Дупка е било винаги и сега е дупка. Обаче днес — казвам, — това е дупка към бъдещето. През тая дупка ние ще изпомпаме във вашия мерзък свят такива неща, че всичко ще се промени! Животът ще бъде друг, правилен, и всеки ще има всичко, което му трябва. На ти сега една дупка! През тая дупка текат знания. А щом имаме знанията, ние и богати ще направим всички хора, и към звездите ще полетим, и докъдето си поискаме ще се доберем! Ето каква дупка си имаме ние тук…
На туй място засякох, защото забелязах, че Ърни ме гледа с огромно изумление, и ми стана неудобно. Изобщо, аз не обичам да повтарям чуждите думи, дори ако тия думи на мен, да кажем, ми харесват. Толкоз повече, че у мене всичко излиза все някак чепато. Когато Кирил заговори, можеш така да се захласнеш, че забравяш и устата си да затвориш. Пък аз уж все за същото приказвам, ама някак си не се получава. Може да е така, защото Кирил никога не е пробутвал стока на Ърнест изпод тезгяха. Както и да е…
Тогава моят Ърни се сепна и бързешката ми наля наведнъж шест пръста: един вид, ела на себе си, момче, какво ти става днес? А остроносият господин Макно пак близна от своя бърбън и рече:
— Да, разбира се… Вечните акумулатори, „синята панацея“… Но вие наистина ли си вярвате, че всичко ще стане така, както го казахте?
— Не е ваша работа в какво вярвам аз наистина — изръмжах. — Говорех за града. А за себе си ето какво ще ви кажа: има ли нещо из вашата Европа, дето да не съм го виждал? Вашата скука ли не съм виждал? Денем бачкаш до безсъзнание, вечер се звериш до затъпяване в телевизора, нощем — под одеялото при втръсналата ти жена, да плодиш недоносчета. Стачките ви, демонстрациите, проклетата политика… В гроба я виждам аз вашата Европа — викам, — вмирисана.
— Е, защо пък непременно Европа?…
— А — махнах с ръка, — че то навсякъде е същото, пък в Антарктида отгоре на всичко е и студено.
И да се чудиш наистина: говоря му аз, и от дън душа вярвам в онова, което казвам. И нашата Зона, гадината мръсна, убийцата, в тоя момент ми беше сто пъти по-мила от всичките им там Европи и Африки. При това още не бях пиян, а само за миг си представих как плувнал в пот, изнемогващ, се връщам от работа всред стадото от също такива кретени, как ме притискат от всички страни в гадното им метро, и как всичко ми е дошло до гуша, дотегнало, опротивяло до смърт и вече не искам нищо…
— А вие какво ще кажете? — обръща се остроносият към Ърнест.
— Аз имам бизнес — изтежко отговаря Ърни. — Аз не съм ви някой сополанко. Вложил съм всичките си пари в бизнеса. При мене се отбива понякога и самият комендант, генерал е това, не кой да е. Какво ще заминавам?…
Господин Алоиз Макно взе да му втълпява нещо с цифри, но аз вече не го слушах. Гаврътнах чашата до дъно, изгребах от джоба си шепа дребни пари, смъкнах се от столчето и най-напред включих музикалния автомат на пълна мощ. Има там една песенчица — „Не се завръщай, ако не вярваш…“. Много добре ми действа след Зоната… Та значи, автоматът гърми и вие, а пък аз си взех бокала и се отправих към ъгъла при „едноръкия бандит“ да си оправяме старите сметки. И полетя времето, като птичка… Тъкмо профуквам аз последния си никел, и в това време под гостоприемните сводове се изтърколват Ричард Нънан под ръка е Ваксата. Ваксата вече е наквасен до козирката — върти белтъци и само търси кого да фрасне в мутрата, а Ричард Нънан нежно го придържа под мишница и отвлича вниманието му с вицове. Ама двойка са — за чудо и приказ. Ваксата е грамаден, черен като офицерски ботуш, къдроглав, с ръчища до коленете, а Дик — нисичък, кръгличък, целият розов, благообразен, още малко и ще засияе.
— Я! — развика се Дик, като ме видя. — Ето го и Ред бил тук! Ела при нас, Ред!
— П-р-равилно! — изрева Ваксата. — Из целия град има само двама човеци — Ред и аз! Всички останали са свине — рожби на сатаната. Ред! Ти също слугуваш на сатаната, но все пак ти си човек…
Приближих се към тях с чашата си, Ваксата ме награби за якето, насади ме на тяхната маса и каза: