— Сядай, Рижи! Сядай, слуга на сатаната! Обичам те! Да поплачем за греховете човешки. Горко да възридаем!
— Ще възридаем — обещах. — Ще изпием сълзите на греха.
— Понеже иде денят! — взе да вещае Ваксата. — Ибо заюзден е вече конят бледен и вече е стъпил на стремето му неговият конник! И всуе са молитвите на продалите се на сатаната. И ще се спасят само опълчилите се срещу него. Вие, деца човешки, от сатаната прелъстени, със сатанински играчки играещи, за сатанински съкровища алчущи — на вас говоря: слепци! Опомнете се, гадове, докато не е късно! Стъпчете дяволските залъгалки! — Внезапно той замлъкна, сякаш е забравил как беше по-нататък. — Ами тук ще ми дадат ли да пия? — каза той вече със съвсем друг глас. — Или…, къде съм, всъщност?… Знаеш ли, Рижи, пак ме изритаха от работа. Агитатор съм бил, казват. Аз им обяснявам: опомнете се, вие самите сте слепи, в пропаст се събаряте и други слепци със себе си повличате! Смеят се. Еми… аз пък светнах един в муцуната на управителя и си тръгнах. Ще ме затворят сега. И за какво?… Приближи се Дик и сложи бутилка на масата.
— Днес аз плащам! — викнах на Ърнест.
Дик ме изгледа изкосо.
— Всичко си е законно — рекох. — Ще пропием премиалните.
— В Зоната ли сте били? — попита Дик. — Изнесохте ли нещо?
— Пълна „пустилка“ — казах аз. — И пълни гащи за комплект. Ти ще наливаш ли, или няма?
— „Пустилка“!… — горчиво дудне Ваксата. — Заради една презряна залъгалка да рискуваш живота си! Отървал си се жив, но си внесъл в света още едно дяволско творение… А откъде би могъл да знаеш ти, Рижи, колко мъка и грях…
— Затваряй си устата, Вакса! — казах строго. — Пий и се весели, че се върнах жив. За успеха, момчета!
Добре потръгна за успеха. Ваксата съвсем се разкисна — седи, реве и от очите му шурти като от спукан водопровод. Но нищо му няма — знам го аз. Той си има такъв стадий — да се облива в сълзи и да проповядва, че Зоната, видите ли, била дяволска съблазън, че от нея нищо не трябва да се изнася, а каквото вече е изнесено — да се върне и всички да си заживеем тъй, сякаш изобщо няма никаква Зона. Един вид — дяволовото дяволу. Обичам го аз него, Ваксата. И изобщо — обичам чудаците. Той, като има пари, на поразия откупува стоката де от когото свари — без никакви пазарлъци, за колкото му поискат, а сетне мъкне тая стока обратно в Зоната и там я заравя… Ей, ама че реве, боже мой! Ама нищо, той тепърва ще има да беснее.
— А що за чудо е това, дето казваш… пълна „пустилка“? — попита Дик. — Обикновена „пустилка“ знам какво е, ама пълна? За пръв път чувам.
Обясних му, той поклати глава, примлясна с устни.
— М-да — вика, — интересна работа. Това — вика, — е нещо новичко… А ти с кого беше? С руснака ли ходихте?
— Да — отвърнах. — С Кирил и с Тендър. Знаеш го, нашия лаборант.
— Изтормозил си се с тях, сигурно…
— Нищо подобно. Съвсем прилично се държаха момчетата. Особено Кирил. Роден сталкер е той — рекох. — Да имаше повече опит, да се отърве от тая своя детинска припряност — всеки ден бих ходил с него в Зоната.
— И всяка нощ? — пиянски се подсмихна Дик.
— Я остави тая работа — срязах го. — Шега, шега, ама…
— Знам — кимна примирително той. — Шегата си е шега, но за такава човек може и да си изкара нещо по мутрата. Смятай, че съм ти задължен с два шамара…
— Какви два шамара, бе! — кипна Ваксата ни в клин, ни в ръкав. — Кой тука…?
Сграбихме го за ръчищата, едва го натиснахме да седне. Дик монтира една цигара между зъбите му, поднесе запалка. Укротихме го. А в това време народът приижда ли, приижда. Барът вече е обсаден отвсякъде, повечето маси са заети. Ърнест свирна на своите момичета, те се разтичаха, носят — на кого бира, на кого — коктейл, или чисто. Както гледам, напоследък из града много непознати са се навъдили — и все някакви сукалчета с шарени, дълги до пода шалове. Подметнах за това на Дик. Дик кимна.
— Че как иначе — казва. — Започва се великото строителство. Институтът полага основите на три нови здания, а освен това се канят да оградят и Зоната със стена — от гробищата до старото ранчо. Свършено е с хубавите времена за сталкерите…
— То пък кога ли е имало за сталкерите хубави времена — рекох. А на ум си викам: „На ти сега… ново двайсет! Каква са я намислили? Значи, край вече — няма хляб за нас… Какво пък, може и да е за добро — по-малко съблазън. Ще си ходя в Зоната денем, като порядъчните хора… Е, парите, естествено, няма да са същите, затова пък е къде-къде по-безопасно — «галош», специален костюм, туй-онуй, и за патрулите не те е еня. Ще преживявам от заплата, а ще пропивам премиалните“. И такава мъка ме налегна! Пак да броя всеки грош: туй мога да си позволя, онуй не мога да си позволя. Да стискам, да пестя за всяко парцалче на Гута, да не стъпя в бар, да ходя единствено на кино… И сиво, всичко е сиво. Всеки ден сиво, и всяка вечер, и всяка нощ.