В това време върху стола на Дик се друсна един от ония сополанковци с дългите шалове.
— Господин Шухарт? — пита.
— Е? — рекох.
— Казвам се Креон. Аз съм от Малта.
— И как е там при вас, в Малта?
— При нас в Малта не е лошо, но аз съм дошъл за друго. Ърнест ме насочи към вас.
Така, рекох си. Голям гад е все пак, тоя Ърнест. Ни жал има у него, ни нищо. Ей го на, тоя хлапак — чистичък, мургав, хубавец, не се е бръснал май още ни веднъж, и с момиче още ни веднъж не се е целувал, а на Ърнест не му пука, все му е тая — само и само повече хора да подмами в Зоната, от трима един да се върне с плячка — той пак е на далавера…
— Е, как живее старият Ърнест? — попитах.
Той се огледа към стойката на бара и рече:
— Доста добре си живее, според мен. Аз бих си сменил мястото с него.
— Аз пък не — отсякох. — Ще пийнеш ли нещо?
— Благодаря, не пия.
— Тогава запали.
— Извинете, но аз и не пуша.
— Дяволите да те вземат — казах му. — Тогава за какво са ти пари?
Той се изчерви, престана да се усмихва и тихо произнесе:
— Може би това се отнася само до мен, господин Шухарт, не е ли така?
— Вярното си е вярно — рекох и си налях още четири пръста. В главата ми, да си кажа, вече леко шуми и по тялото ми се разлива една такава приятна отпуснатост: Зоната вече съвсем е отхлабила хватката си. — Сега съм малко пийнал — рекох. — Гуляя, както виждаш. Ходих в Зоната, върнах се жив и с пари. Това не се случва често — да се измъкнеш жив, а пък още по-рядко бива да спечелиш и пари. Така че, нека отложим сериозния разговор…
Той веднага скочи, каза „извинете“, и тогава видях, че се е върнал Дик. Стои прав до стола си и по лицето му разбирам — нещо е станало.
— Е — попитах, — пак ли не държат вакуум твоите газхолдери?
— Да — каза. — Пак.
Седна, наля на себе си, доля на мен, и виждам аз, че работата изобщо не е в рекламациите. Пука му на него за рекламациите и, да ви кажа, никога не е залягал особено над тях.
— Хайде — изпъшка той — да пием, Ред. — И без да ме дочака, с един залп изгълта цялата си порция наведнъж, наля си нова. — Знаеш ли — каза, — Кирил Панов умрял.
През мъглата на опиянението си не го разбрах веднага. Умрял там някой си — е, умрял.
— Какво пък — изфъфлих, — да пием за упокой на душата му…
Той ме изгледа изцъклено, и чак тогава почувствах как всичко в мен сякаш се разкъса. Спомням си, че се изправих, подпрях се на масата и го загледах от горе на долу.
— Кирил?!… — а пред очите ми сребърната паяжина, и отново я чух да пропуква раздрана. И през това кошмарно пращене гласът на Дик иде глух и далечен, като от друга стая.
— Разрив на сърцето. Намерили го под душовете, гол. Никой нищо не може да разбере. Питаха за теб, аз им казах, че с тебе всичко си е наред…
— Какво има тук да не се разбира? — пророних с мъка. — Зоната…
— Ти седни — каза ми Дик. — Седни и пийни.
— Зоната… — повтарям и не мога да се спра. — Зоната… Зоната…
Нищо друго не виждам наоколо, освен сребърната паяжина. Целият бар е оплетен в паяжина, хората се движат, а паяжината тихичко пропуква, когато те я докосват. А в центъра е застинал малтиецът, лицето му е учудено, детско, нищо не разбира.
— Малкият — казвам му ласкаво. — Колко пари ти трябват? Хиляда ще стигнат ли? На! Вземай, вземай! — тикам му аз парите и вече крещя: — Иди при Ърнест и му кажи, че е гад и мръсник, кажи му, не бой се! Страхливец е той!… Кажи му го и веднага върви на гарата, вземи си билет и заминавай право за твоята Малта! Никъде не се спирай!…
Не помня още какво крещях там. Помня, някак съм се озовал пред бара, Ърнест слага пред мен чаша освежителна течност и пита:
— Тебе днес май те бие парата?
— Да — клюмвам, — пари имам…
— Тогава може би ще си върнеш борча, а? Утре трябва да плащам данъците.
— И тогава що да видя — стискам в юмрука си пачка пари. Взирам се аз в тия смачкани, мръсни зелеви листа и мърморя:
— Гледай ти, не ги е взел значи Креон Малтийски… Горд е, значи… Е, всичко останало е съдба.