— Какво става с тебе? — интересува се приятелчето Ърни. — Май си попрехвърлил, а?
— Ниш-шо ми няма! — казвам. — Аз — казвам, — съм в пълен ред! Ако щеш — още сега отивам под душовете.
— Да си беше отишъл вкъщи, по-добре — казва приятелчето Ърни. — Дойде ти малко в повече…
— Кирил умря… — олюлявам се към него.
— Кой беше тоя Кирил? Един шугав ли?
— Ти си шугав! — кипвам отново аз. — И хиляда такива като тебе не стигат да се направи един Кирил! Мерзък тип си ти — хриптя. — Търгаш смрадлив. Със смъртта ни търгуваш, мутро! Всичките си ни купил за зелено… Искаш ли ей сега да попилея цялата ти кочина, а?!
И тъкмо съм замахнал както трябва, изведнъж ме сграбчват и ме повличат нанякъде. А аз вече нищо не осъзнавам, та не ща и да знам. Крещя нещо с все сила, мятам се, блъскам, яростно ритам някого, после се опомних — седя в тоалетната, целият мокър, муцуната ми разбита. Гледам се в огледалото и не мога да се позная, и някакъв тик сгърчва половината ми лице, никога преди не е бивало такова нещо. А откъм салона — шум, трясък, трошат се стъкларии, момичетата пищят, и чувам — Ваксата реве като разгонена бяла мечка; „Покайте се, паразити! Къде е Рижия? Рижия къде дянахте, дяволско семе?…“ И полицейска сирена вие.
Щом чух воя на сирената, тутакси в мозъка ми всичко се избистри като кристал. Всичко помня, всичко знам, всичко разбирам. И в душата ми вече няма нищо — само ледена злоба. Така, мисля си, сега ще ти уредя аз на тебе приказна вечер. Ще ти покажа аз какво значи сталкер, търгашо вонящ. Измъкнах от джобчето за часовника една „конска муха“, новичка, ни веднъж още неупотребявана, стиснах я веднъж-дваж между пръстите си да я активирам, открехнах вратата към залата и тихомълком я пуснах в плювалника. А пък аз самият — през разтвореното към улицата прозорче на тоалетната, та навън и дим да ме няма. Много ми се щеше, разбира се, да се полюбувам на зрелището, но трябваше да драпам по-надалече. Аз тия „конски мухи“ лошо ги понасям — от тях ми потича кръв от носа.
Претичах през двора и чувам: заработи моята „конска муха“ с пълна сила. Най-напред завиха и залаяха псетата из целия квартал — те първи надушват „мухата“. После закрещя някой в кръчмата, ама такъв вопъл, че чак на мен отдалече ми заглъхнаха ушите. Направо си ги представих там хорицата как се тръшкат: кой в меланхолия изпаднал, кой в дивашко буйство, кой от ужас не знае къде да се дене… Страшно нещо е това — „конската муха“. Сега Ърнест ще има дълго да чака, дорде кръчмата му пак се напълни с народ. Той, гадината му недна, сигурно се е досетил за мене, но вече ми е все тая. Край. Няма го вече сталкера Ред. Свършено е. Стига ми толкова — аз самият на смърт да вървя, че и други глупаци да обучавам за същото. Сбърка ти, Кириле, приятелю мой мили. Прощавай, но излиза, че не ти си прав, а Ваксата е прав. Нямат работа тук хората — в Зоната добро няма.
Прескочих оградата и се помъкнах полека към къщи. Хапя устни, плаче ми се, а не мога. Занапред пустота, нищо няма. Тъга, делници. Кириле, единствен мой приятелю, каква я свършихме? Как ще я карам сега аз без тебе? Перспективи ми рисуваше, за един нов свят, различен свят… а сега какво? Ще те оплаче някой в далечната Русия, пък аз ето, и да плача не мога. И само като си помисля, че за всичко аз съм виновен, не някой друг, а аз! И как можах аз, животно такова, как посмях да го вкарам в гаража, когато очите му още не бяха свикнали с тъмнината? Цял живот като вълк живях, цял живот само за себе си мислех… И на ти сега, на стари години намислих да се пиша благодетел, да направя благороден жест, подарък да поднеса… За какъв дявол изобщо му споменах за тая пълна „пустилка“? И щом само си спомних за това — нещо ме стисна за гърлото, идеше ми като вълк да завия. Сигурно наистина съм виел — хората взеха да отскачат стреснати от мен, а после като че ли изведнъж ми поолекна — гледам, задава се Гута.
Върви насреща ми моята красавица, моето момиче, върви, пристъпя с хубавите си крачета, полата й се полюшва над коленете, иззад всички порти и пролуки все към нея зяпат, а тя върви като по струна, никого не поглежда, и кой знае защо аз веднага разбрах, че мене търси.
— Здравей, Гута — проговарям. — Накъде — казвам, — си се запътила?
Тя ме обгърна с поглед, в миг видя всичко — и разбитата муцуна, и мокрото сако, и ожулените ми юмруци, но нищо не спомена за това, само рече:
— Здравей, Ред. Тъкмо теб търсех.
— Знам — рекох. — Да вървим у дома.
А тя мълчи, обърнала се е и гледа встрани. Ах, как само държи главицата си, каква шия, каква осанка — като на младичка кобилка, горда, но вече покорна на своя стопанин. После тя казва: