— Не зная, Ред. Може да не поискаш повече да се срещаш с мен.
Сърцето ми веднага се сви — какво още? Но аз й отговарям спокойно:
— Нещо не те разбирам, Гута. Ще ме извиниш, но… аз днес малко така… може би заради това зле съобразявам… Защо тъй изведнъж да не искам да се срещам с теб?
Вземам я под ръка и без да бързаме поемаме към моя дом, и всички, които току-що са се блещили към нея, припряно скриват зурлите си. Аз живея на тая улица откак се помня, тук всички прекрасно познават Рижия Ред. А който не го познава, много бързо ще го запозная, и той си го усеща.
— Майка ми настоява да направя аборт — внезапно казва Гута. — А пък аз не искам.
Изминах още няколко крачки, преди да проумея, а Гута продължи:
— Не искам никакви аборти, аз искам дете от теб. А ти — както щеш. Можеш да вървиш където ти видят очите, не те задържам.
Слушам я как все повече се пали, сама се навива, слушам замаяно и кротичко откачам. Нищо не мога да схвана като хората. В главата ми се върти някаква глупост: един човек по-малко — един човек повече…
— Тя все ми втълпява — казва Гута, — дете от сталкер, видиш ли, защо ти е да плодиш уроди… пройдоха е той, казва, ни семейство ще имате, ни нищо. Днес е на свобода — утре е в затвора. Само че на мен ми е все едно, аз съм готова на всичко. Сама ще го родя, сама ще го отгледам, сама ще го направя човек. И без тебе ще мина. Само че ти да не си стъпил повече при мен — и на прага няма да те пусна…
— Гута — казвам, — момичето ми! Ама почакай де… — а самият аз не мога, отвътре цял ме разпъва някакъв нервен, идиотски смях. — Лястовичката ми — казвам, — ама наистина, какво ме гониш ти мене?
Смея се на глас, като същински глупчо, а тя се спряла, завряла нос в рамото ми и реве.
— Какво ще правим сега, Ред? — хлипа тя през сълзи. — Какво ще стане с нас?
2.
Редрик Шухарт лежеше зад надгробния камък и, отместил настрани клонката на един калинов храст, наблюдаваше пътя. Прожекторите на патрулната кола се мятаха из гробището и от време на време го удряха в очите, тогава той примижаваше и стаяваше дъх.
Бяха изтекли повече от два часа, а на пътя всичко си оставаше непроменено. Колата, клокочейки равномерно с двигателя, оставен на празен ход, продължаваше да стои на едно място и все така шареше и шареше с трите си прожектора по запуснатите надгробия, по килнатите ръждиви кръстове и плочи, по немарливо разраслите се храсталаци, по гребена на триметровата стена, полусрутена отляво. Патрулните се бояха от Зоната. Не смееха да излязат от колата. А тук, край гробището, дори не се решаваха да стрелят. Понякога до слуха на Редрик долитаха приглушени гласове, друг път виждаше как от джипа излита огънчето на угарка и се търкулва по шосето, разсипвайки слаби червеникави искри. Беше много влажно, неотдавна бе преваляло и даже през импрегнирания комбинезон Редрик усещаше мокър студ.
Той внимателно и бавно отпусна клонката, обърна глава и се вслуша. Някъде отдясно, не много далече, но не и близо, тук в гробището имаше още някой. Оттам отново прошумоляха листа и комай се посипа пръст, а после с глух удар падна нещо тежко и твърдо. Редрик предпазливо, без да се обръща, отпълзя заднишком, като се притискаше към мократа трева. Над главата му отново се плъзна прожекторният лъч, Редрик замря, като следеше с поглед безшумното му движение, и тогава му се стори, че между кръстовете, върху един гроб седи неподвижен човек в черно. Седи, без да се крие, прислонил гръб към мраморния обелиск и обърнал към Редрик бялото си лице с тъмни очни ями. Всъщност Редрик не виждаше, нито би могъл за част от секундата да види всички тези подробности, но той си представяше как би трябвало да изглежда това. Той отпълзя на още няколко крачки, напипа в пазвата си манерката, измъкна я и известно време полежа, притиснал буза към затопления метал. После, без да изпуска манерката от ръката си, запълзя нататък. Повече не се вслушваше и не се оглеждаше настрани.
В оградата имаше дупка и досами нея, върху разстлано непромокаемо платнище бе проснат Барбридж. Той все така лежеше по гръб, с две ръце разпъваше яката на пуловера си и тихото му, мъчително пъшкане час по час избиваше в стон. Редрик приседна до него и отвинти капачката на манерката. След това предпазливо пъхна ръка под главата на Барбридж, усещайки с цяла длан лепкавата от пот, гореща плешивина, и долепи гърлото на манерката до устните на стареца. Беше тъмно, но в слабите отблясъци от прожекторите Редрик видя широко отворените, изцъклени очи, черната четина, покрила страните му. Барбридж жадно глътна няколко пъти, а после неспокойно зашава, опипвайки чувалчето с плячка.