— Върна се… — проговори той. — Добро момче… Рижи… Няма да захвърлиш стареца… да пукне…
Редрик, отметнал глава, отпи солидна глътка от алкохола.
— Стои, жабата му — процеди през зъби. — Като залепена.
— Това… не е току-тъй… — избъбри Барбридж. Той говореше отривисто, на пресекулки, през хрип. — Наклепал ни е някой. Дебнат.
— Може би — каза Редрик. — Още глътка?
— Не. Стига ми засега. Ти само не ме оставяй. Не ме ли оставиш — няма да умра. Тогава няма да съжаляваш. Нали няма да ме зарежеш, Рижи?
Редрик не отговори. Гледаше по посока на шосето, към синкавите светкавици на прожекторите. Мраморният обелиск се виждаше от тук, но не беше ясно седи ли там оня, или се е разкарал по дяволите.
— Слушай, Рижи. Аз не дрънкам празни приказки. Няма да съжаляваш. Знаеш ли защо старият Барбридж и до сега е жив? Знаеш ли? Боб Горилата умря. Фараон Банкера загина. Като да не го е имало. Какъв сталкер беше. А загина. Плужека също. Норман Очилатия. Калагън. Пит Струпея. Всичките. Само аз останах. Защо? Знаеш ли?
— Подлец си бил винаги — каза Редрик без да откъсва поглед от шосето. — Лешояд.
— Подлец. Вярно е това. Без това не може. Ама нали и другите също. Фараона. Плужека. Пък само аз оцелях. Знаеш ли защо?
— Знам — промълви Редрик, колкото да се отърве.
— Лъжеш. Не знаеш. За Златното кълбо чувал ли си?
— Чувал съм.
— Мислиш, че е само приказка?
— Да беше млъкнал по-добре — посъветва го Редрик. — Губиш сили.
— Нищо. Ти ще ме изнесеш. Ние с тебе толкова сме ходили. Нима ще ме захвърлиш? Аз тебе от ей такъв… От малък те знам. И баща ти.
Редрик мълчеше. Безумно му се пушеше, измъкна цигара, натроши тютюна в дланта си и го помириса. Не помогна.
— Длъжен си да ме измъкнеш — продума Барбридж. — Заради тебе се накиснах. Вместо да вземеш Малтиеца…
Малтиеца много се натискаше да тръгне с тях. Цяла вечер ги черпи, предлагаше добри пари, кълнеше се, че ще достави специални костюми, и Барбридж, седнал откъм Малтиеца и заслонил се от него с тежката си, набръчкана длан, яростно смигаше на Редрик: „съгласявай се бе, на кяр сме!“ Може би точно заради това Редрик каза тогава „не“.
— Заради собствената си алчност загази — хладно отвърна Редрик. — Аз нямам нищо общо. По-добре млъкни.
Известно време Барбридж само пъшкаше. Той пак напъха пръсти под яката си и съвсем отметна глава.
— Твоя да е всичката стока — изохка той, — само не ме оставяй.
Редрик хвърли поглед към часовника. До разсъмване оставаше съвсем малко, а проклетата патрулна кола не мърдаше от мястото си. Прожекторите й продължаваха да шарят по храстите, а някъде там, съвсем близо до патрула стоеше замаскираният лендровър, и всеки момент можеха да го открият.
— Златното кълбо — каза Барбридж. — Аз го намерих. Измишльотините около него ги насъчиниха после. И аз самият съм ги пускал какви ли не. Че всяко, видиш ли, желание изпълнявало. Ядец — всяко. Ако беше всяко, аз отдавна да съм изфирясал от тука. Щях да си живея в Европа. В пари щях да се къпя.
Редрик го изгледа от горе на долу. В играещите синкави отблясъци опънатото лице на Барбридж изглеждаше мъртво. Но стъклените му очи се блещеха и внимателно, неотлъчно дебнеха Редрик.
— Вечна младост получих на куково лято — мърмореше той. — Пари — грънци. А виж здраве — Да. И децата ми са хубави. И съм жив. Ти такова нещо и на сън не си виждал, дето съм минал аз. И въпреки това — жив съм! — Той облиза устни. — Аз него само за това го молих. Живот, разбираш ли, ми дай. И здраве. И за децата.
— Млъкни най-после! — сопна се накрая Редрик. — Какво си ми заопявал като вдовица? Ако мога — ще те измъкна. За твойта Дина ми е жал само — че току-виж, на тротоара ще трябва да застане момичето…
— Дина… — изхриптя Барбридж. — Детето ми… Красавицата ми. Те моите, Рижи, са глезени. Нищо не им отказвах. Ще пропаднат. Артър. Моят Арчи. Ти го знаеш, Рижи. Виждал ли си някога други като тях?
— Каза ти се; ако мога — ще те измъкна.
— Не — упорито настоя Барбридж. — Ти ще ме измъкнеш на всяка цена. Златното кълбо. Ако искаш — ще ти кажа къде е.
— Кажи.
Барбридж застена и се размърда.