— Краката ми… — изпъшка той. — Пипни, как са там…
Редрик протегна ръка и, опипвайки, прокара длан по крака му от коляното надолу.
— Кости… — хъркаше Барбридж. — Кости има ли още?…
— Има, има — излъга Редрик. — Не се паникьосвай.
Всъщност се напипваше само колянната чашка. Надолу, до самото стъпало, кракът беше като от гума, можеше да се върже на възел.
— Лъжеш, ама… — прошепна Барбридж. — Защо лъжеш? Аз какво — да не би да не знам, да не съм виждал никога?
— Коленете ти са цели — каза Редрик.
— Лъжеш, сигурно — тъжно рече Барбридж. — Ама карай. Ти само ме измъкни. Пък аз за тебе — всичко… Златното кълбо. Карта ще ти нарисувам. Всички капани ще ти покажа. Всичко ще ти разкажа…
Той още говореше и нещо обещаваше, но Редрик вече бе престанал да го слуша. Взираше се към шосето. Прожекторите вече не се мятаха по храстите, бяха замрели, кръстосали лъчи върху същия онзи мраморен обелиск, и в ярката синя мъгла Редрик отчетливо видя прегърбена черна фигура, бродеща между кръстовете, фигурата се луташе някак слепешком, право срещу прожекторите. Редрик видя как тя налетя на един огромен кръст, олюля се назад, блъсна се отново в кръста и едва след това го заобиколи и пое нататък, протегнала напред дълги ръце с разперени пръсти. После изведнъж изчезна, сякаш пропадна вдън земя, и след няколко секунди се появи отново, по-вдясно и по-далече, крачейки с някакво нелепо, нечовешко упорство, като навит механизъм.
И изведнъж прожекторите угаснаха. Изхъркаха скорости, двигателят бясно изрева, сред храстите се мярнаха червени и сини сигнални светлини и патрулната кола, форсирана от място, стремително набра скорост и като се понесе към града, се изгуби зад стената. Редрик конвулсивно преглътна и разкопча ципа на комбинезона си.
— Да не би да се пръждосаха… — трескаво мърмореше Барбридж. — Рижи, давай… Давай бърже! — Той се размърда, зашари наоколо си с ръце, сграбчи чувала с плячката и се опита да се надигне. — Хайде де, какво стоиш!
Редрик неподвижно продължаваше да се взира към шосето. Сега в мрака не се различаваше нищо, но някъде там беше онзи — крачеше като курдисана кукла, отстъпваше, падаше, налиташе върху кръстовете, заплиташе се из храсталака.
— Добре — каза Редрик на глас. — Тръгваме.
Той вдигна Барбридж. Обхванал с лявата си ръка шията му, старикът се бе вкопчил като с клещи в Редрик и той, безсилен да се изправи, на четири крака го повлече през пробива в оградата, улавяйки се с ръце за мократа трева. „Давай, давай… — хриптеше Барбридж. — Не се тревожи, стоката аз я държа, няма да я изпусна… Давай!“
Пътеката беше позната, но мократа трева се хлъзгаше, клонките на дърветата го шибаха през лицето, отпуснатият старец беше неимоверно тежък, като мъртвец, на всичко отгоре и торбата с плячката постоянно, със звънтене и потракване, се закачаше о нещо, пък и страшно беше да не се натъкне на онзи, който може би все още блуждаеше наоколо в мрака.
Когато най-после се измъкнаха на пътя, все още бе тъмно, но вече се чувстваше, че скоро ще разсъмне. В горичката отвъд шосето сънено и неуверено се заобаждаха птици, а над черните сгради от далечния краен квартал, над редките жълти фенери нощният мрак вече синееше, и полъхна оттам пронизващ, влажен ветрец. Редрик положи Барбридж върху крайпътния банкет, огледа се, и като голям черен паяк пребяга през шосето. Бързо намери лендровъра, разхвърля струпаните върху него клони за маскировка, седна зад волана и предпазливо, без да пали фаровете, изкара джипа на асфалта. Барбридж седеше, прегърнал с една ръка чувалчето със стока, а с другата опипваше краката си.
— Бързо! — изхриптя той. — Карай бързо! Коленете, цели са ми още коленете… Коленете поне да спася!
Редрик го повдигна и, скърцайки със зъби от напрежение, го прехвърли през борда. Барбридж с тропот рухна върху задната седалка и застена. Чувала така и не изпусна. Редрик вдигна от земята и метна върху него непромокаемия плащ. Барбридж се бе изхитрил да домъкне със себе си и плаща.
Редрик извади фенерчето и се разходи назад-напред покрай канавката, като оглеждаше следите. Следи, общо взето, нямаше. Докато излезе на шосето, лендровъра беше намачкал високата, гъста трева, но тази трева след няколко часа щеше да се изправи. Около мястото, където бе спрял патрулният автомобил, се валяше огромно количество фасове. Редрик си спомни, че отдавна му се пуши, измъкна цигара и запали, макар че повече от всичко на света сега му се искаше да скочи в колата и газ, газ, газ — да изчезне колкото се може по-далеч от тук. Но тъкмо сега не можеше да се бърза. Всичко трябваше да се върши бавно и пресметливо.